Written by admin
Monday, November 28th, 2011
‘В 6 на Попа, в 6 на Попа’ си повтарях на ум. Не, че щях да успея да ида на време. Автобусът беше запецнал на светофара-най-голямото препятсвие по пътя към офиса. Малък квартал, малко кръстовище, подло задръстване, регулирано от три, още по-подли, нищо и никакви шибани светлини. Може би до 6 и 15 щях да успея да стигна. Ако тичам. Майка ми щеше да отвиси поне 20-30 минути, тъй като винаги ходеше по-рано на срещите си. За всеки случай. Щяхме да ѝ търсим обувки. Подарък за рождения ѝ ден. Ужасна досада! ‘Да кажа на Дани да ми плати авансово, само да не забравя’, продължавах с плана за деня. Миналата седмица имах парите, но събота ги изпих. Разбира се! Майка ми не знаеше и тази подробност. К’во става с тоя автобус? Не помръдва! Реех се с поглед из ранните минувачи. Минувачи всъщност нямаше, две баби седяха на една пейка. На другата-дядка. И една бездомница. Права. Мразя бездомници, отрепки, луди-напомнят ми за всичките ми падения. Душата ми е бездомна, душата ми е отрепка, душата ми е луда. Тази беше от типичните-мършава, сива, със сигурност смрадлива, с неизменната жълта торба от Била, пълна с боклуци. Най-шантавото в случая беше, че носеше ярка, цветна рокля, която колкото и да е странно, изглеждаше скъпа. Единият ѝ крак завършваше с маратонка, а другият с чорап. На чорапа имаше дупка. И тогава го видях. Не го видях, а той направо ми бръкна в очите. През дупката се подаваше палецът ѝ. Беше син. Ужасно подут, ужасно кръгъл и ужасно син. Като някакъв извратен помпон, като подигравка над цялото човечество, засмяна и застинала в обла синя усмивка. Този палец не беше от тази планета, не принадлежеше на тази жена! Той живееше друг живот. Не! Той най-вероятно отдавна беше умрял в някоя студена зима и сега беше просто труп, лишен от погребение, заради останалата жива част на крака; заради живата отрепка с шарената рокля. От този палец лъхаше всичко, на което не искаш да ти лъха рано сутрин.
Рейсът потегли. Най-после! Не можех да откъсна очи от палеца! Главата ми рязко се изви без да се усетя. По-дяволите, заболя ме вратът! Лудата и палецът ѝ се изгубиха от погледа ми, след като пред него се изпречи поредната панелка.
-Ало, Дани, днес няма да мога да дойда на работа, стана ми лошо, докато пътувах и сега отивам на лекар-избълвах.
Щях да се извъртя няколко пъти по маршрута на рейса, докато отворят банките. Имах няк’ви 20 евро в една сметка, а после щях да пообиколя и няколко приятелки. ‘После да ида да взема майка ми от работа и да ѝ изберем хубави обувки’. Можеше и да останат пари и за почерпка- за две-три бири със сигурност щеше да има. Дано отмиеха спомена за гнусния палец и за бездомницата.
Бездомницата, която толкова приличаше на майка ми . . .
