Written by admin
Monday, November 28th, 2011
Първото нещо, което забелязах, когато се прибрах у дома, беше чашата върху масата. Порцеланова, бяла чаша за кафе, която сега лежеше безнадеждно върху светлата покривка, съсипана от голямо, безформено кафяво петно. Беше Нейната любима чаша – чупена и лепена повече пъти, отколкото бяха годините Й.
Изхлузих обувките си на пода по онзи начин, от който Тя винаги се дразнеше – застъпвайки петата с пръстите си – и ги изритах към вратата на банята, все още втренчен в масата. По-скоро чувствах, отколкото осъзнавах, че има нещо нередно в тази хладна чаша за кафе, гътната от нечии нехайни пръсти.
Пристъпих уморено напред и я вдигнах, при което едрите ми месести пръсти, изгубили отдавна своята сила, се разтрепериха. Наведох глава и се вгледах в дъното й, където тъмната утайка на любимото Й кафе беше засъхнала под формата на черен полумесец. По ръба на чашата личеше тъмно червило. Беше Нейното.
Изведнъж ме прониза съмнение. Тя никога не би оставила кафето си недоизпито, фините й пръсти никога не биха съборили нещо от невнимание, мръсната покривка никога не би лежала на масата в очакване на гости. Усетих как чашата се изплъзва от ръцете ми и се разбива в бледите плочки на кухнята. Затичах се почти инстинктивно към спалнята, блъскайки тялото си във всеки предмет, който срещах по пътя си.
И тогава я открих. Лежеше на пода между общото ни легло и гардероба – бледа и красива. Мъртва.
Изведнъж нещо сякаш ме прониза… Дишането ми се накъса… Усетих с ужас познатото стягане в гърдите си и паднах на земята. До Нея.
***
Усетих как дишането му секна и се опитах да остана неподвижна. „Още малко – мислех си, – още малко…”. Точно тогава усетих как тежкото му тяло се отпусна и той се стовари на сантиметри от лицето ми. Успях да запазя самообладание и да не извикам от изненада. Знаех, че трябва да изчакам известно време.
След малко отворих нерешително очи и го погледнах. Старото му лице се взираше в моето, грозно и обезобразено. Въздъхнах шумно и се изправих. Усетих как усмивка се разлива по лицето ми. Хладните ми пръсти докоснаха врата му – просто така, за всеки случай – и когато установиха смъртта му, топлина се разля по цялото ми тяло. Беше мъртъв!
Излязох безшумно от стаята и първото нещо, което забелязах, беше любимата ми порцеланова чаша, чиито парчета лежаха разпилени по пода. Събрах ги внимателно едно по едно и ги прибрах в джоба на горнището си. Махнах покривката от масата и я сложих в пералнята. Звъннах в бърза помощ и се разплаках.
„Мъжът ми… – повтарях шокирано, – мисля, че е мъртъв…”
Oт слушалката ми съoбщиха, че след пет минути ще са на адреса. Благодарих им и извадих парчетата на чашата от джоба си. От опит знаех, че мога да ги залепя за по малко от 5 минути…
