Written by admin
Monday, October 3rd, 2011
Луцифер Морнингстар
Стоях на кея със затворени очи, заслушан в плясъка на вълните по грубите талпи. Бяха ни изгонили от поредния екипаж. Борг стоеше на няколко метра от мен и с нежност непривична за варварина, точеше огромната си двуостра секира. С незабележимо за просто око движение извадих прекрасната пурета, натикана зад ухото ми и с напълно видимо удоволствие я запалих. Бях я откраднал от последния ни капитан, точно докато крещеше, как сме заслужавали да се поразходим върху дъската и плюеше отровно зелени слюнки върху лицата ни… Кой е казал, че не е редно да се биеш с екипажа на кораба на който служиш?! Беше прекрасна вечер, залеза беше точно от тези – божествените, които можеш да видиш само покрай Карибите. Мястото пък беше едно от любимите ми – Тортуга! Острова на разврата, на любимите ми пиратски побратими. Остров, който можеше да намериш дори без карта – беше напълно достатъчно да следваш аромата на повръщано и евтин алкохол…
Кирил Фиши Воденичаров
«Това мина добре» казах си тихичко докато наблюдавах приближаващия се кей от фригатата на Су Прасето. Всички казваха че е добър капитан, винаги честен към екипажа си, разделящ плячката по равно и един от най-умните тактически стратези на седемте морета. Е, дори и на най-добрите им намират майстора.. Не се чувствах особено удобно завързан за носа на кораба, но това може би беше защото вече втори ден висях там, шибан от морските вълни и оставен без дори грам тютюн. Що за добър капитан?! Без моята помощ нямаше да намери скритото съкровище на Макензи. Вярно, че без да искам освободих четиринайсетте ковчежета от здравите въжета с които ги бяха застопорили на кораба и те може би се катурнаха в бурното море по време на най тежката буря която съм виждал, но поне бях честен с него! Казах му, че навигатора беше виновен! Въпреки че като се замисля, май трябваше да използвам името на някой който не е постоянно управляващ кораба на поне 7-8 метра от самите ковчежета… Нищо от това вече нямаше значение, в крайна сметка наистина много ми се пушеше. Забелязах една странна двойка висяща около товарителницата на кея, гигантски варварин който се чешеше постоянно зад ушите и като че ли си говореше на колосалната брадва и високо младо момче със.. със пурета в устата! Това явно беше моята спирка, Съдбата явно ми се усмихна и реших че е време да се омитам. С лекота се измъкнах от въжетата тъй грижливо опасали тялото ми и цамбурнах във морската вода. Заплувах като делфин със запален задник гонещ женската си към кея съпровождан от ругатни и не чак толкова красиви коментари за майка ми от екипажа на кораба. Самия капитан като че ли се готвеше да ме стреля с едно от оръдията… Но аз си извисях присъдата, изкъпах се хубавичко и сега беше времето да попразнувам.
Луцифер Морнингстар
Гледах как огънчето на пуретата изписваше зловещи осморки в падащия здрач. Аромата й беше наистина превъзходен, добре, че си свих втора докато капитана ни изпълняваше заплахите си. Славех се като един от най-добрите бойци по тези части на Карибите, но никой не споменаваше колко добър джебчия съм. Замислих се, беше крайно време да спрем да се влачим по чужди кораби, да спрем да слушаме глупавите капитани.. Мамка му, дори започваше да ми писва да вдигам бунтове… Чакай, това беше кораба на Прасето, а пред него се виждаше плуваща фигура, която идваше право към нас. Чу се топовен изстрел и гюлето мина ма метри от вече придобиващия форма силует. – Борг! – изкрещях аз – Не позволявай на гнусната Свиня да го уцели! Варварина се вдигна бавно, силуета почти достигаше кея и при следващ изстрел щяхме да си заминем заедно с него. С непривична, за огромното туловище, бързина, варварина скочи напред, размаха секирата и разсече второто гюле, малко преди да достигне целта си. Аз докопах близо стоящата пушка и отнесох шапката на Су, докато го заливах с цветисти ругатни. Изглежда действията ни бяха достатъчни, защото той реши, че е време да смени курса и се затътри към друга част на пристанището, по-далече от секирата на Борг и голямата ми уста. Хвърлих едно корабно въже към плувеца, усмихнах се на Борг и зачаках да си довлечат задниците при мен ..
Кирил Фиши Воденичаров
«Уо това беше близо!» – помислих си докато все още се опитвах да се свестя от шамара който поех от морето когато гюлето цопна на метър от мен. Ушите ми свистяха, бях изморен от дългото плуване и пуретата в устата на младока беше вече толкова близо, че можех просто да се протегна и да я грабна.. В този момент забелязах огромната черна фигура която закри залязващото слънце за секунда, помислих си че едно от гюлетата най-накрая ме е умерило и сега, като в историите на дядо ми, всичко ще се забави и този момент ще го преживея още няколко хиляди пъти. Само да бях грабнал онази пурета.. За мой късмет, или може би нещастие, фигурата не беше на смъртта, протегнала се да ме отведе от този свят, а огромния варварин осветен от искриците създали се от триенето на металното острие на брадвата му срещу гюлето, разсичайки го на две перфектни половинки. Такава мощ бях усетил само веднъж, преди много години когато без да искам срутих колибата на дядо ми. Камбаните от онзи шамар все още дънят главата в тихите вечери. Варварина като че ли реши, че моята глава е най мекото място върху което би искал да се приземи и ме нацели с цялата си сила. Целия ми гръбнак направи няколко завоя из гърба ми докато се опитваше да поеме удара, без да ми строши врата … следващия път като бягам от някой капитан обстрелван с гюлета и неприлични думи, ще си взема лодка и ще обърна в противоположна посока на близкото пристанище. За момент дори забравих че ми се пуши, поне докато дебело корабно въже не нанесе втори критичен удар върху ценния товар на раменете ми. Май вече се движех автоматично, добре заучени действия от хилядите пъти в които са ме спасявали непознати. Грабнах въжето, обърнах се по гръб във водата и го използвах за да се изтласквам следвайки вълните които се разбиваха под кея.Варварина вече ме беше изпреварил, беше се качил на кея, седнал на същото място на което висеше преди операцията за моето спасение и продължаваше да мрънка под носа си на брадвата. Младока ми помогна да изляза от морето, представи се с тънка усмивка скрита под пилигримската шапка.»Подай ми пуретата, Криосе» смрънках аз, забравил за всякакъв етикет и личното ми представяне. За щастие той като че ли разбра моя глад и веднага ми я хвърли. Грабнах я и с треперещи пръсти я натиках в устата си, поемайки огромно количество дим и издишайки облак който би загасил и огнище.Времето си минаваше, ние висяхме на същия кей в тотално мълчание, варварина все така загледан в брадвата си, излъчващ любов и други топли чувства, аз спокойно пушейки пуретата и Криоса, чийто изпитателен поглед усещах върху себе си, въпреки че изглеждаше небрежно загледан в залеза. Изведнъж усетих непоносим глад, сякаш корема ми се беше превърнал във водовъртеж който е на път да всмука всичко около него продължавайки така докато дори самата вода се обърне наобратно.»Не ви ли мирише на развалена риба?» изведнъж каза озадачен Борг.
Христо Велев
Отворих очи и плюейки вода, със замъглен поглед съзрях неясните очертания на бряг. Вълните противно плющяха в стъпалата ми, които доволно опипваха пясъчната повърхност отдолу. Зачудих се дали не съм умрял и не съм в ада, отново под палещото слънце. Примляснах с напукани устни и осъзнах,че не съм ял или пил вода от дни. Със огромни усилия се изправих на отслабените си крака,а осъзнаването дойде секунда по-късно – ИМАМ ХРАНА! Започнах напрегнато да се озъртам за сандъка с оцелялата риба, но не го видях никъде. От гърдите ми се изтръгна немощен вик и почнах да обикалям безцелно по плажа в търсене на изгубеното си спасение, или поне на някакви признаци за цивилизация. След като мъглата се изчисти окончателно, успях да видя извиващ се пушек над една дюна на около 100 метра от мен. Препъвайки се се затичах в посока на мнимото си спасение. Стори ми се,че тичам вечно. Най-сетне, след няколко падания стигнах дюната и пред погледа ми се откри странна гледка. Около тлеещ огън седяха прегънати, държащи се за коремите трима души. Единият, доста едра горила, се клатеше и стенеше, а до него лежеше захвърлена бойна брадва с остатъци от нещо черно по нея. Вторият беше млад мъж с очевидното излъчване на опитен моряк, но със същия изтормозен вид като първия. Третият ми се стори най-интересен. Кльощав и очевидно изстрадал малко повече от останалите, той също се клатеше и мъмреше неясно нещо за някаква цигара. Малко в страни стоеше и почти изпразненото сандъче с риба. Бързо ме осени ясната мисъл,че очевидно стомасите на тримата крадци не са успяли да понесат пикантната ми стока.
Кирил Фиши Воденичаров
Това беше най-вкусната риба която съм някога съм вкусвал. Пикантните подправки примесени със дъха на развалено и на прогнила дървесина се смесваха толкова добре в корема ми.. само да имаше и малко скиснало винце да се полее. Май само аз бях на това мнение, тъй като Криоса и Борг не изглеждаха очаровани от яденето, по скоро имаха същите изражения като рибите, които до сега бяха яли. Реших да започна някакъв разговор, да разведря малко втасалата обстановка, но точно когато тръгнах да си отварям устата за уникалните гозби на дядо ми с развалено агнешко Криоса, от вид на умиращ с пяна по ъглите на устата сякаш за секунда се възстанови и скочи на крака. Беше ми трудно да отмеря движенията му, но резултата беше видим – новопристигналия който усетих по миризмата още преди 20 крачки беше замръзнал на място, вгледан ужасено в устрието забито само на сантиметри от лицето му. Като че ли силите на младока стигнаха само за това и той се строполи на земята. Направи ми жест да отида при втрещения странник и да го посрещна. «Здравей човече! Как е? Ела присъедини се към нас, не се страхувай от тия двамата, май така или иначе нямат сила дори да станат. Просто трябва да опиташ от тази прекрасна риба!» – казах му аз вървейки към него с широко отворени ръце. Прегърнах го, както беше по обичай в моето село и го поканих да седне, игнорирайки стенанията и повръщаното около Борг и Криос.
Христо Велев
Новият ми познат ме завлече със себе си към импровизирания им, опръскан със стомашни сокове лагер. Колкото и да беше приятно да усетиш дружелюбна ръка под себе си, достоянието, че ми бяха откраднали храната и на всичкото отгоре се бяха опитали да ме убият, ме хвърли във сляпа ярост. Със сила, която не подозирах,че все още притежавам, се извъртях и замахнах към лицето на кльощавия ми помагач. В този момент обаче, той се препъна и падна,завличайки ме със себе си и озовавайки се в тлеещата жар, а аз на свой ред в локвата от повръщано до вече изпадналия в несвяст младок. Изходната картина от това беше, че новият ми приятел започна да подскача наляво-надясно в агонизиращ опит да се изгаси, горилата, с когото до този момент нямах възможност да се запозная, прихна да се смее, но моментално се сгърчи от поредния стомашен пристъп, младокът подскочи уплашен и без да иска ме изрита право във фасона. А аз? Аз тихичко се изплъзнах отново в небитието..
Луцифер Морнингстар
Ок, започнах да се оправям. Явно внезапното вдигане на адреналина, след прекрасния крак, който забих в лицето на новодошлия, забързваше така или иначе нечовешкия ми метаболизъм. Аромата, който бяхме постигнали заедно с Борг бе завиден, а картинката – чудесна! Отмих вкуса в устата си с малко вода и започнах да съжалявам, че нямаме малко грог. Фиши, който тъкмо приключваше с интензивните си тренировки по не дотам синхронно плуване по гръб (върху пясъка), се изправи, протегна се и седна до мен. – Ами този? Какво ще го правим? – попита ме той. Вече бяхме започнали да обсъждаме преимуществата на това да си откраднем кораб. Не ми оставаше нищо друго и казах: – Ами взимаме го! Имаме нужда от екипаж, а ми се вижда достатъчно изтормозен, за да тръгне да търси други хора. Речено – сторено! Сритахме го няколко пъти и още преди да потече каквато и да била мисъл в черепа му му съобщих: -Добре дошъл в екипажа ни! Онзи големия е Борг, до скоро пищащата клечка е Фиши, а аз съм Криос. Събираме екипаж, търсим приключения и просто вдигаме нервите не околните.
Христо Велев
-Екипаж..риба..ритник… – мъмрех в делириум аз – болка…пирати! Вие сте пирати! -Е, не точно пирати, или поне начинаещи такива. – каза Криос – Както казах, засега само вдигаме нервите на околоните. Е, вътре ли си? -Ами..аз май нямам голям избор. Всичко, което имах беше корабчето, с което прекарвах шара…пардон, туристите, из местните острови и им гълтах пар..ъъ, продавах пикантна риба, приготвена по стара рецепта на дядо ми Митя. – в този момент сълзи почнаха да напират в очите ми, не толкова заради загубата, ами по-скоро от усилващата се миризма на риба.В следващия момент осъзнах,че не съм ял и пил нищо, освен солена вода и тупаници през последните няколко дни и стръвно нападнах една манерка с вода и комат хляб, покрит с пясък. – Та иначе..гъл,гъл..мисля,че все пак ще мога да бъда полезен с ..ммм… талантите си на изпитан търговец, оратор и чист лъжец и мошеник, ако трябва да си говорим истината. А.. и мога да готвя, все пак не можем да умрем от глад. – хрупайки добавих аз. -Страхотно, приятелю, вътре си. – обади се Фиши – А как да ти казваме? -Ами..Фьодор се казвам..но предполагам,че близките ми могат да ми казват Фро, за по-удобно. – отвърнах аз – А вие какво умеете да вършите? – добавих и се обърнах с интерес по посока на Борг, който се беше скрил зад една палма и усилено тореше пясъка.
Борислав Шехов
Знаех,че духа на прадядо ми ме чува от ледовете,както знаех,че брадвата му е достатъчно здрава за да разсече фалшивите италиански гюлета на Прасето.Трябваше да му отсека главата, за да не ми е изцапана брадвата,но след като Криос каза да попреча на смъртта да прегърне небрежния цигарено-зомбиран Фиши се получи ситуация „дръжжж“.Само да не си бях натъртил задника на главата на Фиши щях да захвърля половин гюле по свинския кораб.Важното е ,че сме добре.Важното е ,че съм жив,с два крака и две ръце, за да убивам.Морски демони…Аз ще сложа край на вида им!Но първо трябваше да опитам от развалената пикантна риба.Ммм, като малък я обожавах!Само дето този път я повърнах.Какво по дяволите ми става?!?Видях някакъв странник да се приближава,ако може да се каже така,тъй като на Тортуга всички бяхме странници и всеки обираше или убиваше,но никой не можеше да се пробва с нас.Странника се опита да каже нещо ,но докато успее се чу супер ритника на Криос да отнася главата му.След 10 минутното ми диарийно изкарване на развалената риба му направихме предложение,на което неможе да откаже. Кирил Фиши Воденичаров
- Пък събрахме се, събрахме се, ма рошавия пич е прав, нищо не знаем един за друг, а така екипаж не се прави. Айде аз ще съм пръв и ще ви разкажа накратко моя живот! – Казах аз и моментално приковах вниманието на цялата група, но това може би беше заради димящите вежди.. от доста време не бях танцувал толкова много.. – Всичко започна в една прекрасна лятна нощ. Бях роден под напръсканото със звезди небе късно вечер от, да познахте, майка ми. Тя беше хубава жена, не можеше да готви, ма за сметка на това плетеше страшни чора… – Мислех че ще говорим един за друг НАКРАТКО? – Провикна се Борг малко изнервен. – Уф добре, но ще съжалявате, че не сте чули за инцидента с иглите на майка и покойния ми баща. Групата се спогледа въпросително, но мълчаливо решиха да не питат. – Та така, за тези които не знаят, а вие май знаете, но все пак ако някой ни подслушва аз съм Фиши. Отгледан съм в една корабостройтелница от дядо ми като по цял ден слушах легенди и истории от пропаднали капитани за седемте морета. Те тъй се навих и аз да почна да обикалям и да си търся късмета, ма как да ви обясня, късмета мен ме намираше често, но хората около мен като че ли не се чувстваха толкова спокойни. Не съм добър в много неща, да не кажа в нищо, но всичко ми се отдава. Хаха сетих се как наръгах веднъж без да искам навигатора на един кораб на който служех и го застопорих за кормилото, беше тежка буря и след като изгубихме управлението на кораба доста бързо потънахме, та както ви обяснявах, аз оцелях жив здрав прав корав, но останалите от екипажа май май не бяха толкова късметлии. Разбирате ли какво ви говоря? Странно е, ма ко да правиш… – Чакай, чакай, значи нищо не можеш да правиш така ли? И носиш лош късмет на кораба? Че защо по дяволите да те взимаме с нас? – Попита разярен Криоса. – Как защо? Казах ви, че бързо се уча, всичко ми се отдава пък и мога да ви действам като навигатор в мрачните морета.О и съм много интелигентен млад мъж! А да и също кораба който ще откраднем, на практика е мой.. – Ъъъ братко какво имаш предвид? Говориш глупости. Защо да крадем кораб от теб, при положение че може просто да го вземем? – каза Фродьор. – Драги ми Фро, не разбираш, виждаш ли кораба е мой, обаче ми го взеха при последното пътуване, заради онези пусти ковчежета които пуснах в морето. – Значи твоя кораб е кораба от който те обстрелваха? Кораба на Су Прасето? – Озадачено каза Криос. – Ето виждаш ли, не разбирате просто. Кораба не е негов, но да У него е, просто му го дадох за малко. Та както и да е де, аз се представих, ся кой е на ред? – Попитах докато си играех с въгленчетата който бях разсеял из целия плаж.
