„Жмежмо” е хубава и звучна дума. Тя изразява дебюта на едно бебе в сферата на речта и е един нов и различен подход към това житейско начинание спрямо традиционните „мама” или „тата”. „Жмежмо” – това е първото нещо което изрича главният герой от дебютния роман на Емил Стефанов „Превъплъщението”. Вероятно за това и книгата е определена от автора като „жмежмо роман”, заради самата идея за първите стъпки, за дебютирането и навлизането в играта на живота.

Да кажем, че „Превъплъщението” се доближава до представата за това, което наричаме юношески роман, но от онези, които определено грабват вниманието на възрастните читатели. Той разказва напрегнатата история за израстването и пътя към превръщането в своеобразно чудовище на детето гений Братой Братанов. Него виждаме в обкръжението на веселото му, но съвсем не идилично семейство, попаднало под терора на таен съвет от местни учителки, свикнали да използват влиянието си за шантаж и трупане на материални облаги.

Драмата на протагониста Братой започва от едно често срещано и сравнително безобидно прегрешение сред децата, каквото е тютюнопушенето. Родителите Стойка и Братан са решени да се справят с това залитане от правия път на сина им и предприемат крути мерки срещу него. Борят порока с бой, глад, изтощителни постове с вдигнати ръце и тъмничен затвор в килера. Те прилагат върху невръстния Братой макаренковските си възпитателни практики и това лека полека отключва цяла буря от събития, които се обръщат срещу тях. Имаме на лице изнудване, опит за изнасилване, разорение и безкраен терор върху съществото на бедния малък гений, допуснал грешката да пропуши. В един момент от историята насилието ескалира до гротескни нива и започва да контрастира с безобидния и закачлив тон на книгата. Читателят изведнъж си дава сметка, че  е свидетел на сериозен конфликт, който именно инициира превъплъщението на детето в абсурдно създание.

В края на книгата външните сили напълно контролират живота и съдбата на Братой, възрастните около него се оказват истински агенти на злото и вродената доброта на героя, усетът му за всемирната логика и любовта му към всички, са поставени на сериозно изпитание. Не без помощта на принудителното интензивно четене и отшелническия живот в изгнание, невръстният гений попада в лабиринтите на мисълта и страданието в комбинация с невъзможността да проумее екстремното положение, в което се намира, го тласкат към нечовешката метаморфоза.

Повествованието в „Превъплъщението” е изведено чрез един лек и забавен, до голяма степен постмодерен маниер, който ни задава широк спектър от смисли чрез множество интертекстуални вметки и директни или не толкова срещи с разнообразни исторически личности. Така внимателният читател би открил присъствието в текста на Карл Гаус, Фройд, Шекспир, Пикасо, Гогол, Селинджър, Тери Пратчет, Омир, Ван Гог, Даниел Келман, Кафка, Йовков, Ларс фон Триер, та чак и Лора Палмър. Не остава скрит стремежът на автора да постави силна отправна точка към „Преображението” на Кафка, този сигнал светва още в заглавието, но тук връзката между Братой и Грегор Замза не е изплетена от невъзможности и екзистенциален ужас, а е по-скоро поредния интелектуален майтап.

Става дума за лека и увличаща история с художествено калпазански характер. Стилът на книгата е доста бъбрив и отвлечен в най-различни фактологически симулации, но не по онзи банален и отегчителен начин, а във форма, която би ни подсетила за образци от творчеството на такива като Дъглас Адамс, Пратчет, Том Робинс и Джаспър Форд. Светът на романа поставя читателят в заплетена игра, където ролята на Кюивистите, Големия градски часовник и мистичното число 2147 изнасят съвсем различна картина на българското градче „Q”. Така то от неоткриваема на картата провинция се превръща в необикновено и дори магично място. Да декора си остава роден, но внушението е друго и няма нищо общо с глуповатите интерпретации на българската реалност, на които твърде често се натъкваме. „Превъплъщението” е изплетено от умело подбрани детайли, някои определено отнесени от основната идея, но все пак цветни, симпатични и приятни. Именно те в комбинация с костюмирането на героите и техните особени характери, създават плътната атмосфера около щурото семейство Братонови. Почеркът на Емикеланджело (псевдоним на автора) е покрит с ирония, особен и алтернативен, на моменти мрачен и меланхоличен, защо не и малко пост-пънк. Струва си да споменем и майсторската изработка на диалозите, още една силна страна на романа в стилово отношение, като с тяхна помощ сцените не просто се изговарят, а биват изиграни – предимство за Емил Стефанов в сравнение с редица български дебюти.

Жмежмо романът „Превъплъщението” е обявен като първа част от трилогия, която разкрива цялата бурна история на Братой Братанов и странното му житие в градчето „Q”. Ако следващите парчета от този разказ запазят нивото на досегашния материал, то той несъмнено ще бъде едно забележително литературно постижение. Такова, което задължително трябва да се прочете.

* Текстът е публикуван за пръв път в „Литературен вестник“ бр.7, 2012 год.

http://bnt.bg/bg/productions/121/edition/18815/denjat_zapochva_s_kultura_21_dekemvri_2011