http://bnt.bg/bg/productions/121/edition/18815/denjat_zapochva_s_kultura_21_dekemvri_2011

Целият разказ ще се появи на хартия. Stay tuned.

Изхлузих обувките си на пода по онзи начин, от който Тя винаги се дразнеше – застъпвайки петата с пръстите си – и ги изритах към вратата на банята, все още втренчен в масата. По-скоро чувствах, отколкото осъзнавах, че има нещо нередно в тази хладна чаша за кафе, гътната от нечии нехайни пръсти.

Пристъпих уморено напред и я вдигнах, при което едрите ми месести пръсти, изгубили отдавна своята сила, се разтрепериха. Наведох глава и се вгледах в дъното й, където тъмната утайка на любимото Й кафе беше засъхнала под формата на черен полумесец. По ръба на чашата личеше тъмно червило. Беше Нейното.
Изведнъж ме прониза съмнение. Тя никога не би оставила кафето си недоизпито, фините й пръсти никога не биха съборили нещо от невнимание, мръсната покривка никога не би лежала на масата в очакване на гости. Усетих как чашата се изплъзва от ръцете ми и се разбива в бледите плочки на кухнята. Затичах се почти инстинктивно към спалнята, блъскайки тялото си във всеки предмет, който срещах по пътя си.

И тогава  я открих. Лежеше на пода между общото ни легло и гардероба – бледа и красива. Мъртва.

Изведнъж нещо сякаш ме прониза… Дишането ми се накъса… Усетих с ужас познатото стягане в гърдите си и паднах на земята. До Нея.

***

Усетих как дишането му секна и се опитах да остана неподвижна. „Още малко – мислех си, – още малко…”. Точно тогава усетих как тежкото му тяло се отпусна и той се стовари на сантиметри от лицето ми. Успях да запазя самообладание и да не извикам от изненада. Знаех, че трябва да изчакам известно време.

След малко отворих нерешително очи и го погледнах. Старото му лице се взираше в моето, грозно и обезобразено. Въздъхнах шумно и се изправих. Усетих как усмивка се разлива по лицето ми. Хладните ми пръсти докоснаха врата му – просто така, за всеки случай – и когато установиха смъртта му, топлина се разля по цялото ми тяло. Беше мъртъв!

Излязох безшумно от стаята и първото нещо, което забелязах, беше любимата ми порцеланова чаша, чиито парчета лежаха разпилени по пода. Събрах ги внимателно едно по едно и ги прибрах в джоба на горнището си. Махнах покривката от масата и я сложих в пералнята. Звъннах в бърза помощ и се разплаках.

„Мъжът ми… – повтарях шокирано, – мисля, че е мъртъв…”

Oт слушалката ми съoбщиха, че след пет минути ще са на адреса. Благодарих им и извадих парчетата на чашата от джоба си. От опит знаех, че мога да ги залепя за по малко от 5 минути…

Слизам от „Двойката”. Спирката на „Дойран“. Магазинчето за цигари, пред което висят едни и същи пияници – улични интелектуалци. Купувам кутия „Карелия” и се заслушвам. Разговори за световната политика, циците на сервитьорката в отсрещното кафене и последния гол на Бербатов. Идилията се нарушава, когато поглеждам към улицата.

Старата жена върви с миши стъпки. В края на уличното платно. Колите й свирят, шофьорите я псуват, фаровете я заплашват с ксеноновата си светлина. А тя всъщност си пристъпва съвсем близо до тротоара.

Отивам да й помогна да премине през улицата. След първоначалното съмнение – „какъв е тоя и защо иска да ми помага”, бабата ме хваща под ръка и шофьорите вече псуват двама вървящи по платното души.

Тя говори. Говори много. Разказва ми за децата и внуците си – как не я поглеждат, как не й се обаждат. Как е надживяла почти всичките си приятелки от блока и квартала. Как се спъва по разбития тротоар на „Дойран” и затова върви по платното. И най-вече как я болят краката. Била е на лекар заради тях. Лекарят е прекалено наблизо, за да се прибере с такси. И затова лека-полека върви пеша. В момента аз вървя с всички баби на света, събрани в едно тяло. Коя от коя с по-големи проблеми. Те говорят една през друга, безцеремонно отнемайки си думата.

Бабата всъщност говори сега, не защото й се говори. А защото сега има кой да я слуша.

Има и кой да я види. Че е жива, че се държи, че върви напред, макар и бавно. Поглеждам обувките й. Те са съвсем чисти. Да си в София със съвсем чисти обувки означава две неща. Или току-що си ги купил, или си носиш боя за обувки в чантата. Истината обаче ме удря с неподозирана сила – обувките на бабата до мен са такива, защото тя просто не излиза. Никъде. Къде ще отиде с тези крака, които едва я държат? При кого? Внезапно осъзнавам, че тази стара жена, на която единствената й опора в момента е непознато момче, може да бъде сред хората, само когато е болна. За нея разбират, че е жива, когато нестабилното й здраве я изкара навън.

Разделяме се. Тя не иска да я изпратя до входа й. Може би се страхува, може би ме подозира, че искам да я обера. Не я виня. На прощаване й казвам само:”Бъдете жива и здрава.” И, малко след като бабата се скрива от погледа ми, осъзнавам, че това няма как да стане. Бабата ще е винаги в едната крайност. Да бъде здрава – сама вкъщи, отделена от останалия свят – не „жива”. Или да бъде жива – сред хората, по улицата – но не здрава.

Прибирам се вкъщи. Хвърлям мръсните си обувки някъде в коридора. Паля лампата. Паля печката. Паля цигара. Не искам да мисля за случката. Защото ще замирише. И ще загорчи като отрова.

Рейсът потегли. Най-после! Не можех да откъсна очи от палеца! Главата ми рязко се изви без да се усетя. По-дяволите, заболя ме вратът! Лудата и палецът ѝ се изгубиха от погледа ми, след като пред него се изпречи поредната панелка.

-Ало, Дани, днес няма да мога да дойда на работа, стана ми лошо, докато пътувах и  сега отивам на лекар-избълвах.

Щях да се извъртя няколко пъти по маршрута на рейса, докато отворят банките. Имах няк’ви  20 евро в една сметка, а после щях да пообиколя и няколко приятелки. ‘После да ида да взема майка ми от работа и да ѝ изберем хубави обувки’. Можеше и да останат пари и за почерпка- за две-три бири със сигурност щеше да има. Дано отмиеха спомена за гнусния палец и за бездомницата.

Бездомницата, която толкова приличаше на майка ми . . .

КНИГИ NEWS, госпожи и господа! 

KN – За мнозина ще изглежда необичайно, но за читателите на КНИГИ NEWS ще е обичайна беседата с Вас. Повърхностните наблюдатели ще настръхнат, тъй като не си дават сметка, че КНИГИ NEWS ратува за диалог в областта на културата и литературата. Именно липсата на диалог ме тревожи най-силно. Защо няма диалог в днешния културно-литературен живот у нас, Райна Маркова?

РМ – Не виждам нищо обичайно в това, да водя беседа с КНИГИ NEWS. Учудвам се, че има и автори, които пишат за този сайт и се подписват с имената си. Благодарение на собствената си риторична недостатъчност КНИГИ NEWS са „аут“ от всякакъв диалог, а в един диспут са капитулирали по подразбиране.

KN – И така – какво се случи в полето на българската проза? Нека се върнем назад, към началото – 90-те години на ХХ век. Тогава владееше илюзията, че българската литература е нахлузила мундира на соцреализма. Така ли беше или не?

РМ – Случиха се много неща. Някои дори оцеляха – аз.

KN – Имахте опит в радиодраматургията – радиопиесата „Плутон”, но не продължихте, защо? Нямате ли чувството, че и радиодраматургията у нас се оказа твърде строго охранявана зона, че и тази зона се превърна във феод? Защо са толкова тиранично-тоталитарно устроени тези особи? Подобията им ще ги видим и в театъра, и в литературния ни живот. Сякаш тяхната цел в живота е да охраняват територии… Преживяваме епоха на охранителите! А може би не е така?

РМ – Не съм продължила с радиодраматургията, защото нямам идея за радиодрама. Трябва ли? Освен това не знам отделът по радиодрама да е бил приоритет в преструктурира(лото/щото) се, по-бедно отвсякога БНР.

KN – Вашия роман *.log (2006, Делта Ентъртайнмънт, София) не бяха организирани добре познатите ни овации, нямаше го хорът от клакьори, защо? Как така едни винаги са удостоявани с шумни акламации, а Вас Ви пренебрегнаха?

РМ – Направих търсене из гугъл, за да видя как съм била „пренебрегната”. Единствено КНИГИ NEWS се занимават с тази трагична моя пренебрегнатост. Защо ли? *.log не чака овации. *.log не чака нищо. *.log атакува. *.log е роман-експеримент и неговото влияние е на мета ниво и тепърва ще си проличава. Не знам какви овации и шумни акламации се мътят в главата на интервюиращия ме, но явно с домогване до тях са свързани и „битките” му.

KN – Как се случи така, че по времето на соца имаше писатели като Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Васил Попов, Йордан Вълчев, а днес писатели от такъв мащаб няма?

РМ – Това е твърдение на КНИГИ NEWS. С подобни инсинуации КНИГИ NEWS прави услуга на своя (уж) враг. Да оставим нещата така. На мен ми харесва да сте в симбиоза с „врага“.

KN – Безсюжетността (или традиционната представа за сюжет?) бяха отречени в литературата през 90-те години на ХХ век. Това бе революция в литературата ни, а аз изповядвам схващането, че никоя революционна промяна, в почти нито една сфера на живота, не е донесла нищо добро. Сякаш резултатът наистина е комичен?

РМ – Аз съм човек на структурата. Сюжетът и структурата за мен са важни, било като елемент от естетиката, било като поле за експеримент. Уча студентите си как да строят сюжети. Уча ги и на други неща: на мащаб, например. Не разбирам, защо сред цялото това поле от възможности трябва да споделям нечия ретроградност? А вашият естетичен резултат какъв е? Може би трагичен?

КN – Има и морална страна на случилото се в литературата ни през 90-те години. Литературата ни бе принудена да се заеме с „игра на стъклени перли”, докато нацията преживяваше може би най-голямата си драма през цялата си досегашна история. Българската литература бе принудена да мълчи, да лее трели за славея, спомняте ли си Достоевски, за Лисабонското земетресение?

РМ – Не мога да отговарям за морала на българската литература. Мога само да го описвам. Не съм играла на стъклени перли нито лея трели за славея, а интервюиращият ме, да си направи труда, да ме прочете.

КN – С  наложения й отказ да бъде литература, нашата литература не осмисли националната съдба – нито случилото се по времето на социализма, нито кратката агония на първия опит за капитализъм – времето от 1879 до 1944-та… Понятно Ви е, че първия опит за капитализъм нямаше как да бъде осмислян по времето на соца, тогава той беше само заклеймяван. Същото, за жалост, се случи и с трупа на социализма, та той даже не беше погребан подобаващо. Откъде извира тази омраза към миналото?

РМ – Отново ще кажа: интервюиращият да си направи труда, да ме прочете. Знам, трудно е, но така стоят нещата с диалога.

КN – Редовен читател съм на Вашата колонка в „Култура”. Нямам обяснение за тази „отстраненост” от българския виртуален свят. В „българския интернет” се случват твърде .интересни неща, но Вие упорито (с презрение?, с неуважение? С омраза?) ги подминавате…

РМ – Презрение? Неуважение? Омраза? Моята колонка не е Книги Нюз! Интернет е глобално явление и „твърде интересните неща” в него се случват където си поискат, дори в Арабския свят. Когато нещо интересно се случи в българоезичната мрежа, аз го обговарям. Напоследък отразявах виртуалната предизборна активност на българите в чужбина и у нас.

КN -Нямате ли понякога чувството, че в литературния ни живот владее прецизна цензура? Някой (зная, че няма да имате смелостта да изречете имената им…) дърпа конците и на сцената на литературния живот се кипрят все едни и същи особи? Тези особи са доказано бездарни, но те са изразители на „модерността”, новата формула за партийно-пропагандистко псевдоизкуство…

РМ – Имам много чувства и обикновено ги въплъщавам в текстове. В това число и на тема „цензура”. Интервюиращият ме няма как да твърди нещо за смелостта ми и за бъдещите ми намерения защото, както казах вече, той не ме е чел.

КN – Да изхвърлим от борда на кораба на Съвременноста Пушкин” призоваваше нявга Маяковски. Да изхвърлим от борда на кораба на Съвременността Вазов, Елин Пелин, Ботев, призоваваха, призовават и днес, българските последователи на някаква си модерност. Сега от дистанцията на времето си мисля – Маяковски днес никой не чете, а Пушкин все така вълнува руските читатели. Боя се че и на българските последователи на Маяковски, революционерите от 90-те, такава ще е съдбата им. А Вашата прогноза?

РМ – Както и да го погледнем, въпросът Ви е несъстоятелен. На какво основание сравнявате Маяковски с „революционерите от 90-те”? А сведенията си за вкусовете на руските читатели от какъв източник сте взели?

КN – Вие споделяте ли прогресистките схващания за развитието на литературата? Че всеки следващ етап е по-„висш” в сравнение с предходния?

РМ – Обяснете ми защо трябва да чета Вас след Платон, а аз ще ви обясня, защо Вие „трябва” да четете мен.

КN – Удивлява ме това „самозадоволяване”, това „самозатваряне” на вас, самообявилите се за „модерни”. Защо ненавиждате диалога? Вие сигурно си мислите, че сте овладели цялата мъдрост?

РМ – „Вас”? „Самозадоволяване”? „Самозатваряне”? „Самообявили се”? Котерийната Ви нагласа Ви кара да виждате автоматично в дистанцираността ми от Вас (желание за) принадлежност към нечия друга свита. Погледнете собствените си писания по адрес на хората, които ви били отказвали диалог и ме попитайте отново „Защо ненавиждате диалога?“

КN – Какво се случва със съвременния български роман? Къде виждате мястото на своите книги в процесите, които текат, между впрочем много устремно… Толкова устремно, че вече никой не помни първите изяви на нашенските революционери-модернисти от 90-те… Боя се, че никой и не прочете техните опити (може би само Владимир Трендафилов…)

РМ – Всеки напоследък говори за това, какво се случва с българския роман, защо и аз да го правя? Ако бяхте четящ, щяхте да сте наясно и без да ви казвам, че моето място е там, където е новото съдържание и новата форма. За добро или зло, животът продължава да се случва. Същото важи и за литературния процес.

КN – Има две кули в днешния културно-литературен живот – едната е вестник „Култура”, другата и „Литературен вестник”. Техните обитатели, с несменяеми ръководства, пожизнени, вече две десетилетия сочат единствено правилните постановки. От презрените същества извън кулите, които обитавате, се очаква единствено да ви акламираме, да ви обожествяваме, да ви се кланяме. Но това даже по времето на соца не бе се случвало! И бяхте ужасени, когато се появиха издания като КНИГИ NEWS, които отказаха да се кланят, а даже спорят с двете кули (всъщност, по-правилното определение е ветропоказатели), даже и да изразяват своето несъгласие с това, което ретланслирахте. Ужасно, нали?! Това е все едно по времето на соца да се беше появило издание, което да спори с официозния „Литературен фронт”! Разбирам драмата. Слабостта на марксизма беше, че спореше с всичките си опоненти, а вие, неговите законни наследници, предпочетохте да мълчите.

РМ – Това изобщо интервю ли е? Не виждам и една въпросителна. Ах, да! Видях една! Всъщност то е „?!”
И не, никой не се ужасява от КНИГИ NEWS.

КN – Обърнете се към историята – ще проследите как всяка политическа система си създава най-удобното подобие на литература- Достатъчно е да се обърнете към годините след 44-та. Защо се допусна да се копират същите процеси в литературния живот и след 89-та? Ето, това е най-красноречив пример за непознаване на историята. Ето, това доказва, защо литературата ни след 89-та трябваше да се съсредоточи върху такива кардинални за нацията и обществото ни теми като „миризмата на гаджето, което сере пред тебе”. А може би не сте съгласна, с удоволствие очаквам Вашите контрааргменти.

РМ – Това, което правя е, да пиша книги, занимаващи се с достатъчно кардинални, макар и не точно за нацията, проблеми. На интервюиращият ме обаче му е по-удобно да се връща към „гаджето, което сере пред теб”. Давайте нататък.

КN – Впрочем, защо се случи така, че уж проповядващите „модерност” не успяват в Интернет? Просто ги няма. Няма ги блоговете, сайтовете им, или доколкото ги има те са посещавани от минимум читатели…. Даже флагманите на уж „модерното” – вестниците „Култура” и „Литературен вестник”, доскоро не присъстваха във виртуалното пространство, а се пъчеха самодоволно в своя хартиен вариант?

РМ – Не ги мислете флагманите! Четете Уикенд!

КN – Кои съвременни участници в литературния ни живот цените най-високо?

РМ – Батман.

КN – Всъщност, коя сте Вие?

РМ – Жената котка.

КN – Какво не Ви харесва в КНИГИ NEWS?

Не го чета, но след днешното „интервю” ми се струва, че се опитва да си присвои, поведе и опропасти един важен дискурс. Това не бива, да се случва.

фото: Studio Fo