Author Archive

Снимка: Дива Валентинова

Мразя дърветата. Всъщност не съвсем. Аз живея сред дърветата, как бих могъл да ги мразя. Просто съм отегчен до болка от тях. Те са навсякъде. Всичко е от дърво. Моят свят е дървен. На моменти ми се иска да изчезна. Пук! – и да ме няма. Да съм някъде отвъд. Не знам къде, не си представям нищо конкретно, просто на друго място. Но тогава дърветата сигурно ще ми липсват. Не познавам друга реалност освен тяхната. Свикнал съм да ги виждам около мен. Те са моят дом. Аз обичам дърветата.

Пълзя нагоре по паветата на улица „Лисец”. Горещина и влага. Климатът се е изменил. Навярно времето преди е било съвсем различно, защото обстановката не изглежда като създадена в тропика. Кварталът е строен при други обстоятелства. Сега плочките се надигат под напора на втасващата почва. Дърветата се подуват. Корите им се цепят. Листата им са станали по-широки и тънки. По фугите растат месести мъхове. Навсякъде увивни растения. Лиани. Едновремешните върби са тежко надвиснали и от клонките им капе вода. Флора и разнообразна фауна. Една оранжева котка ме следи. Гледа с равнодушен поглед, но в очите и блестят хитрост и увереност. Котките са презадоволени. Шляят се и всякога са готови да извършат фатални постъпки за собствено удоволствие.

Приближавам улица „Каймакчалан”. Там растителността се отстранява системно и от това земята е изсъхнала и напукана. Когато духне вятър се вдига прахоляк. Дъждовете събират пясък, който бива извозван с камиони. По фасадата на Мол „Цедрика” натича ръжда. За отстраняването й се грижат работници, висящи с въжета от покрива. На пустата площадка зад Мол-а се разнася глъчка. Приближавам се натам и се прикривам зад листата на храстите. На няколко метра от мен някакъв неугледен мъж е приклещил между гаражите дете с тюрбан и го заплашва с дървена сабя. До него стои жена с дълга пола и бяла загащена риза. Формите на лицето й напомнят невестулка.  Мъжът е някакъв неудачник със скована стойка. Такива имат склонността да проявяват насилие срещу по-слаби жертви. По този начин добиват все пак някаква увереност, иначе са смазани от природата. Комплексирани вдървени хора, неспособни на позитивен живот. Изкуственото оръжие е опряно в бузата на детето. Котката от преди малко се присламчва и наблюдава безстрастно, размахвайки опашка.

„Малък нещастник, за какъв ме смяташ?” – крещи мъжът.

„Моля ви, сахиб, не съм направил нищо.” – проплаква момчето.

„ДиНио, пощади го, ще имаме неприятности.” – приглася невестулката, скубейки косите си.

„Млъквай, Елеонора. Кой е мъжът тук? Аз ли решавам или ти?”

„Ти си, ДиНио, ти решаваш.”

„Сахиб, умолявам ви. Тръгнал съм да търся лекарство за старата си майка. Тя е болна. Не и остава много. Милост!” – продължава да плаче детето.

„Идваш с мен зад гаража да ти пъхна термометъра. Дупе да ти е яко.” – хили се ДиНио и зашлевява звучен шамар на малкия – „Без да пищиш!”

„Моля ви не. Не, не, моля… ” – ридае жертвата докато бива влачена към пущинака.

Втори шамар.

Оранжевата котка изразява задоволство. Аз вече се качвам нагоре по дървото, воден от някакво неясно любопитство. През клоните ще мога да виждам какво се случва зад гаражите. В този момент от ъгъла на „Каймакчалан” и „Буная” се задава мим с избелено лице, тесен гащеризон и фланела на райета. Той тича панически, влачейки връзка с разноцветни балони пълни с хелий. По петите му са четирима братя млади тигри. Разпръскват се по логиката на някаква ловна тактика. Котката наостря уши, застава на щрек. Противният мъж остава стъписан от появата на свидетели. Не е подозирал, че и други го наблюдават. Мимът профучава покрай него и тиква балоните в ръцете му. Олекнал, той набира преднина и скоро се загубва по „Ситняково”.  Тигрите се отказват и започват да кръжат по улицата разочаровани. В този момент момчето с тюрбана открива сгоден случай и също удря на бяг, жената – невестулка опитва да се шмугне в Мол-а, а ДиНио вече се издига, неспособен да овладее тягата на балоните. Така той минава покрай мен и ме бутва на земята. Аз тупвам и месестото ми тяло отскача. Ударът е мек. Отново на земята, виждам как в небето над Мола се отваря портал с формата на гигантски човешки анус. Започва да смуче. Силата му е обезсърчаваща. Той е толкова стегнат, че цялата му енергия се проявява през миниатюрен отвор. Тази дюза създава реактивен ефект, който безпощадно завлича всичко. Пръв е погълнат мъжът, който се издига с балоните. После политат мимът, Елеонора, тигрите и разни случайни минувачи, опитали отчаяно да се вкопчат в светещата реклама от покрива на отсрещната кооперация. Последно се издига момчето с тюрбана и потъва в небесното отверстие. После анусът изчезва.

Окосмението се е заплело около издълженото ми тяло. Правя опити да организирам десетките си крачета, за да се махна от тук. Рижата котка е избягала безследно, но знам, че пак ще се появи, когато се успокоят нещата. Докато лежа на земята се замислям, откъде една гъсеница може да знае за всички тези неща. Как изобщо имам представа за света и предметите в него? Откъде идва цялата информация? Изведнъж светът е станал толкова интересен. Започвам да разбирам. Движението, случайностите…дърветата. Задавам си въпроси, а до преди няколко дни виждах единствено зеленото и само то ме привличаше.

Какъв е светът? Аз го обичам. Обичам дърветата, всичко.

Това без съмнение е някаква метаморфоза. Ето аз напълнявам, окосмението ми се сплъстява. Ще се прикрепя към нещо стабилно, ще се скрия в пашкул от ефирни нишки. Скоро аз ще бъда пеперуда. Широките цветни крила ще ме носят високо над нещата и ще живея. Един ден рижата котка ще се върне спокойна, равнодушна, търсеща развлечения. Тогава ще скочи във въздуха, ще замахне с лапа и ще ме свали на земята. Това за нея ще е просто игра.

 *Разказът е публикуван за пръв път в антологията “Просто игра” на изд. “Св. Климент Охридски” 2011 год.

Автор на фотографията: Дива Валентинова

I’m just a poor boy nobody loves me

He’s just a poor boy from a poor family

Spare him his life from this monstrosity

Queen – “Bohemian Rhapsody”

„Внимавай със Свракова!” – каза ми съседът Ицо, като ме срещна на етажа.

„Защо, споменала ли е нещо?” – поинтересувах се аз.

„Да бе, сутринта ме засече като отивах на работа, искаше парите за входа.”

„Плати ли?”

„Естествено, дължах и само пет лева – за два месеца. Дадох и ги веднага, даже квитанция не чаках, халал да са и. Обаче тебе те търси под дърво и камък, дължал си бил двайсет лева.”

„Е къде ме търси? Аз съм си вкъщи вечер, да дойде да си ги вземе.” – подхвърлих небрежно аз, един вид: „Виж с какви дреболии ме занимават.”

„Не знам, ваша си работа. Аз само да ти кажа, че те търси и изглежда сърдита. Каза, че се криеш от нея.”

„Абе братле, изкуфели хора. Хайде весело, аз отивам на лекции по математика.”

„Весело!”

Аз в действителност нямах никакви пари и силно се надявах да не се срещна със Свракова скоро. Вечерта, след като се върнах от университета, претичах по стълбите като хем гледах да съм бърз, хем да не вдигам много шум, защото шпионката на домоуправителката беше голяма и прецизна като телескоп. Улавяше и най-малкото движение. Навярно използваше някакви допълнителни сензори във входа, лещите и бяха Carl Zeiss. Старата се стараеше.

На сутринта станах в седем и половина за сутрешното си тичане. Аз може и да не съм особено даровит математик, но на спорта посвещавам значителна част от потенциала си. Който бяга сутрин, живее дълго. Заслизах по стълбите и точно между шестия и петия етаж видях края на един голям шал от кашмир, който също слизаше. Стиснах парапета и замръзнах по средата на крачката си. Спрях дори да дишам, но беше прекалено късно. Госпожа Свракова с плавно движение прекрати спускането си и изнасяйки горната част на тялото си назад, подаде глава между етажите. Очаквах този момент отдавна и веднага си дадох сметка, че няма как да побягна обратно. Подобна постъпка би ме направила истински престъпник, ужасен съсед и като цяло долен гражданин.

„О, добро утро, госпожо Свракова” – чух да изричат устата ми, след което се ухилих с най-голямата куртоазия, на която съм способен.

Свракова беше класически случай на бабичка, родена и израснала в Оборище. Носеше цялата гордост на стара София, изкована в осанката и. Всекидневна черна рокля с подплата от тюл, праисторически обувки с дебел ток и катарама, вълнена жилетка – закичена с изкуствена червена роза на ревера и гердан от пластмасови перли. На главата си носеше филцова шапка с втора текстилна роза – този път черна – плюс воал от ситни топченца. Все пак в нея имаше и нещо модерно и това беше уокменът й. Когато видя, че проговарям, тя свали от ушите си едни от онези слушалки Sony с дунапрени, скачени към лъскава метална диадема, за които отдавна бях забравил.

„Охо, добро утро, Киря, тъкмо ти ми трябваше. Търсех те да те питам, кога ще можем да оправим онези стотинки, дето ги дължиш на входа.” – след това събра карминените си устни в такава гримаса, от която кожата и се набръчка в остри като игли трапчинки, а нефритените и зъбите лъснаха заплашително.

Ето такава беше Свракова. Наричаше всички с някакви руски варианти на имената им. Превземаше се, докато в очичките и блестяха зли пламъчета. В същото време умееше да се изказва потресаващо властно. Сигурно за това я наричаха Кралицата. Какви са тези стотинки, та аз и дължах цели двайсет лева, това са си осем месеца, цели осем месеца тактики и маневри. И какво значи, че дължа на входа по дяволите, още малко ще каже, че вината ми е пред целия народ. В миговете, докато си мислих тези неща от ретро-слушалките на старата дама звучеше:

„Красива София си ти,

мечтите ни днес озарявай,

с надежда и любов блести,

и никога не остарявай.”

„Виж, Киря, трябва да минеш да ми ги оставиш тези парички, че не мога да привърша шестмесечието, моето момче.”

„Но разбира се, госпожо Свракова.” – занареждах аз с изопнатата си усмивка – „Ще ви ги оставя още тази вечер като се върна от лекции. Аз просто съм толкова зает напоследък, все си мисля да звънна и все ми излита от главата. Математика Ι, математика ΙΙ… Знаете ли как ни натоварват в университета?! Така ни натоварват, че дъх не можем да си поемем…” – какви ги говорех за бога?

„Ах!” – плесна с ръце Кралицата и сведе глава настрана като светица – „Бедният Киря, айде виж да запомниш за довечера. И да ме няма мен, пъхни ги под вратата.”

Бабата сложи обратно слушалките, от които продължаваха да се леят стари градски песни и пое надолу по стълбите. Преди да завие и да се скрие от погледа ми тя се обърна и като се втренчи в мене извика:

„Киря, да минеш довечера задължително, че да не вземем да приключим шестмесечието без тебе, нали?!”

Побиха ме тръпки и докато се опомня, все още стиснал парапета, домоуправителката изчезна. Естествено, че нямаше да и оставя никакви двайсет лева. От къде да и взема двайсет лева?

Така слънцето изгря и залезе веднъж, без нищо да се случи. После се появи отново от към Слънчев бряг и се прекатури в посока Сливница, безметежно. Третият ден също премина без сътресения и моята потиснатост започна да намалява, докато едно „Няма проблеми, виждаш ли, не се е случило нищо сериозно” я замени напълно. Точно когато се бях успокоил напълно, в късния следобед на четвъртия ден, с една моя много симпатична колежка решихме да пишем домашните си заедно. Тя беше едно изключително приятно същество и твърдеше, че въпреки някои мои трудности при усвояването на информация, все пак не съм глупав. Така ми каза: „Ти не си пълен тъпак, просто те мързи.” Намирах това за знак от нейна страна и се постарах да се държа на ниво, симулирайки жив интерес към Математика – второ равнище. Работата ни вървеше повече от добре. В смисъл, колежката ми бе решила вече няколко трудни задачи, а аз я уверявах, че съм ги разбрал напълно и ще ги пререша след като си тръгне. През цялото време слушахме Queen, вярвах, че това ме прави доста чаровен в очите и. Страшно много я харесвах и изглеждаше сякаш и аз не съм и безразличен. В един удобен момент успях да се наведа над нея и почти я бях целунал, когато на вратата се чуха три отчетливи почуквания – кой по дяволите реши да цъфне точно сега?

„Киро, очакваш ли още някого?” – попита ме тя и мога да се закълна, че долових съжаление в думите и. Тя ме харесваше.

„Нямам представа кой може да бъде.” – изстрелях веднага аз.

„Ами върви да провериш и се връщай бързо, че задачите теб чакат.” – тя ми смигна лукаво.

„Моя е, знаех си.” – помислих със задоволство и се спуснах към вратата, за да разкарам натрапника.

Превъртях ключа и отворих рязко. В следващия момент останах напълно изненадан. Наистина не очаквах никого, но и този, който стоеше пред мен бе абсолютно и напълно непознат. Толкова непознато лице, че чертите му се размиваха и биеха към нищо. Беше някакъв дебел тип с дебела синя тетрадка в ръка на чиито етикет пишеше с големи букви: ТЕТРАДКА.

„Идвам да засека топлата вода.” – каза той – „Ще свърша за пет секунди, няма да ви бавя.” – след което лицето му се изрина в нещо като усмивка. Така непознатият заприлича досущ на хот-дог – голата глава беше кренвирша, а кафявата му пухенка бе хлебчето, от което като капки кетчуп се подаваше яката на червена риза.

„Влизай!”

Човекът на топлофикация си тръгна наистина моментално, след като записа данните от водомерите. Аз се върнах при моята колежка и решихме заедно още няколко задачи като все по-малко обръщах внимание на числата. Точно по време на втория припев от  „I Want To Break Free” успях да я целуна. След първоначалното стягане, тя омекна, отпусна раменете си и остави подострения молив, който стискаше до преди малко на масата. После пусна езикът си в действие. Така увереността ми, че не е дошла заради математиката се потвърди напълно. След това и моят молив, който просто не можех да оставя настрани, също се втвърди. Точно на най-хубавата част, когато галех дупето й, на вратата се почука отново. „Мамка му, хот-догът е забравил нещо!”

„Остави, недей да отваряш!” – измърка моята любима колежка.

„Естествено, че няма.” – отвърнах аз, но в този момент проехтяха още три ожесточени удара по вратата. След това още три.

„Отивам да го разкарам.”

„Побързай, не издържам.”

Отново отключих, но този път веднага след второто превъртане на ключа, вратата връхлетя носа ми така силно, че ме запрати на пода по гръб. Пантите изскърцаха жално и пред мен се изправи Свракова.

„Киря, чаках, чаках да се обадиш, но тебе никакъв те няма. Идвам да приключим шестмесечието.”

Започнах да отстъпвам на заден ход, използвайки навехнатите си лакти. Кралицата ме следваше, отмервайки напрегнатите секунди с дебелите си токове. Размахваше показалец срещу мен и не ме изпускаше от очи. Бутнах вратата на стаята ми и се свлякох на килима. Бях в шок от страшната гледка на разярената домоуправителка. Чувствах как сякаш прониква в съзнанието ми и ме кара да се чувствам виновен. От перспективата на пода Свракова изглеждаше нечовешки могъща. Това не бе човешко същество, а демон, увит в черни балдахини. Тя нареждаше:

„Колко пъти помолих да се отчетеш. Излъчвах пратеници, напомнях ти, а ти реши, че можеш да се подиграеш с авторитета ми.”

От колоните звучеше „Бохемска Рапсодия” на Queen. Аз изкрещях:

„Госпожо Свракова, моля ви! Аз съм просто едно бедно момче, никой не ме обича!” – гласът на Фреди се обади като ехо – „Той е просто бедно момче от бедно семейство…”

„Такива като теб превърнаха София в маймунарник.” – крещеше Кралицата – „Ти си срам за кооперацията, сега ще приключим отчета.” – Свракова извади дълъг, извит нож.

„Недейте, ще намеря парите!”

„Ще отговаряш пред крали…”

Чу се тъп звук, бабичката се оплези и се свлече на килима. Видях колежката ми, която стоеше зад нея с ръбата ваза от декоративно стъкло на ромбове. Изглеждаше ужасена. От гърдите и се изтръгна едно „Ах!” и тя закри устата си с длан. След няколко минути продължавахме да стоим безмълвни на масата и да наблюдаваме захлупената на пода Кралица. Първа колежката разчупи тишината:

„Трябва да измислим как да се отървем от тялото.”

Звучеше ритмичната мелодия на “Under Pressure” . Аз се приближих до спасителката си и я прегърнах.

Първата публикация на текста е в Public Republic.

http://www.public-republic.com/magazine/2011/06/72811.php