Archive for the ‘писателят като проект’ Category

Имам навика да игнорирам подобни „интервюта“, но това тук просто плаче със сълзи за „диалога“, дето все му се бил разминавал. Реших да бъда снизходителна и да не го изпращам в кошчето. Естествено, няма да го върна и на подателя му.

КНИГИ NEWS, госпожи и господа! 

KN – За мнозина ще изглежда необичайно, но за читателите на КНИГИ NEWS ще е обичайна беседата с Вас. Повърхностните наблюдатели ще настръхнат, тъй като не си дават сметка, че КНИГИ NEWS ратува за диалог в областта на културата и литературата. Именно липсата на диалог ме тревожи най-силно. Защо няма диалог в днешния културно-литературен живот у нас, Райна Маркова?

РМ – Не виждам нищо обичайно в това, да водя беседа с КНИГИ NEWS. Учудвам се, че има и автори, които пишат за този сайт и се подписват с имената си. Благодарение на собствената си риторична недостатъчност КНИГИ NEWS са „аут“ от всякакъв диалог, а в един диспут са капитулирали по подразбиране.

KN – И така – какво се случи в полето на българската проза? Нека се върнем назад, към началото – 90-те години на ХХ век. Тогава владееше илюзията, че българската литература е нахлузила мундира на соцреализма. Така ли беше или не?

РМ – Случиха се много неща. Някои дори оцеляха – аз.

KN – Имахте опит в радиодраматургията – радиопиесата „Плутон”, но не продължихте, защо? Нямате ли чувството, че и радиодраматургията у нас се оказа твърде строго охранявана зона, че и тази зона се превърна във феод? Защо са толкова тиранично-тоталитарно устроени тези особи? Подобията им ще ги видим и в театъра, и в литературния ни живот. Сякаш тяхната цел в живота е да охраняват територии… Преживяваме епоха на охранителите! А може би не е така?

РМ – Не съм продължила с радиодраматургията, защото нямам идея за радиодрама. Трябва ли? Освен това не знам отделът по радиодрама да е бил приоритет в преструктурира(лото/щото) се, по-бедно отвсякога БНР.

KN – Вашия роман *.log (2006, Делта Ентъртайнмънт, София) не бяха организирани добре познатите ни овации, нямаше го хорът от клакьори, защо? Как така едни винаги са удостоявани с шумни акламации, а Вас Ви пренебрегнаха?

РМ – Направих търсене из гугъл, за да видя как съм била „пренебрегната”. Единствено КНИГИ NEWS се занимават с тази трагична моя пренебрегнатост. Защо ли? *.log не чака овации. *.log не чака нищо. *.log атакува. *.log е роман-експеримент и неговото влияние е на мета ниво и тепърва ще си проличава. Не знам какви овации и шумни акламации се мътят в главата на интервюиращия ме, но явно с домогване до тях са свързани и „битките” му.

KN – Как се случи така, че по времето на соца имаше писатели като Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Васил Попов, Йордан Вълчев, а днес писатели от такъв мащаб няма?

РМ – Това е твърдение на КНИГИ NEWS. С подобни инсинуации КНИГИ NEWS прави услуга на своя (уж) враг. Да оставим нещата така. На мен ми харесва да сте в симбиоза с „врага“.

KN – Безсюжетността (или традиционната представа за сюжет?) бяха отречени в литературата през 90-те години на ХХ век. Това бе революция в литературата ни, а аз изповядвам схващането, че никоя революционна промяна, в почти нито една сфера на живота, не е донесла нищо добро. Сякаш резултатът наистина е комичен?

РМ – Аз съм човек на структурата. Сюжетът и структурата за мен са важни, било като елемент от естетиката, било като поле за експеримент. Уча студентите си как да строят сюжети. Уча ги и на други неща: на мащаб, например. Не разбирам, защо сред цялото това поле от възможности трябва да споделям нечия ретроградност? А вашият естетичен резултат какъв е? Може би трагичен?

КN – Има и морална страна на случилото се в литературата ни през 90-те години. Литературата ни бе принудена да се заеме с „игра на стъклени перли”, докато нацията преживяваше може би най-голямата си драма през цялата си досегашна история. Българската литература бе принудена да мълчи, да лее трели за славея, спомняте ли си Достоевски, за Лисабонското земетресение?

РМ – Не мога да отговарям за морала на българската литература. Мога само да го описвам. Не съм играла на стъклени перли нито лея трели за славея, а интервюиращият ме, да си направи труда, да ме прочете.

КN – С  наложения й отказ да бъде литература, нашата литература не осмисли националната съдба – нито случилото се по времето на социализма, нито кратката агония на първия опит за капитализъм – времето от 1879 до 1944-та… Понятно Ви е, че първия опит за капитализъм нямаше как да бъде осмислян по времето на соца, тогава той беше само заклеймяван. Същото, за жалост, се случи и с трупа на социализма, та той даже не беше погребан подобаващо. Откъде извира тази омраза към миналото?

РМ – Отново ще кажа: интервюиращият да си направи труда, да ме прочете. Знам, трудно е, но така стоят нещата с диалога.

КN – Редовен читател съм на Вашата колонка в „Култура”. Нямам обяснение за тази „отстраненост” от българския виртуален свят. В „българския интернет” се случват твърде .интересни неща, но Вие упорито (с презрение?, с неуважение? С омраза?) ги подминавате…

РМ – Презрение? Неуважение? Омраза? Моята колонка не е Книги Нюз! Интернет е глобално явление и „твърде интересните неща” в него се случват където си поискат, дори в Арабския свят. Когато нещо интересно се случи в българоезичната мрежа, аз го обговарям. Напоследък отразявах виртуалната предизборна активност на българите в чужбина и у нас.

КN -Нямате ли понякога чувството, че в литературния ни живот владее прецизна цензура? Някой (зная, че няма да имате смелостта да изречете имената им…) дърпа конците и на сцената на литературния живот се кипрят все едни и същи особи? Тези особи са доказано бездарни, но те са изразители на „модерността”, новата формула за партийно-пропагандистко псевдоизкуство…

РМ – Имам много чувства и обикновено ги въплъщавам в текстове. В това число и на тема „цензура”. Интервюиращият ме няма как да твърди нещо за смелостта ми и за бъдещите ми намерения защото, както казах вече, той не ме е чел.

КN – Да изхвърлим от борда на кораба на Съвременноста Пушкин” призоваваше нявга Маяковски. Да изхвърлим от борда на кораба на Съвременността Вазов, Елин Пелин, Ботев, призоваваха, призовават и днес, българските последователи на някаква си модерност. Сега от дистанцията на времето си мисля – Маяковски днес никой не чете, а Пушкин все така вълнува руските читатели. Боя се че и на българските последователи на Маяковски, революционерите от 90-те, такава ще е съдбата им. А Вашата прогноза?

РМ – Както и да го погледнем, въпросът Ви е несъстоятелен. На какво основание сравнявате Маяковски с „революционерите от 90-те”? А сведенията си за вкусовете на руските читатели от какъв източник сте взели?

КN – Вие споделяте ли прогресистките схващания за развитието на литературата? Че всеки следващ етап е по-„висш” в сравнение с предходния?

РМ – Обяснете ми защо трябва да чета Вас след Платон, а аз ще ви обясня, защо Вие „трябва” да четете мен.

КN – Удивлява ме това „самозадоволяване”, това „самозатваряне” на вас, самообявилите се за „модерни”. Защо ненавиждате диалога? Вие сигурно си мислите, че сте овладели цялата мъдрост?

РМ – „Вас”? „Самозадоволяване”? „Самозатваряне”? „Самообявили се”? Котерийната Ви нагласа Ви кара да виждате автоматично в дистанцираността ми от Вас (желание за) принадлежност към нечия друга свита. Погледнете собствените си писания по адрес на хората, които ви били отказвали диалог и ме попитайте отново „Защо ненавиждате диалога?“

КN – Какво се случва със съвременния български роман? Къде виждате мястото на своите книги в процесите, които текат, между впрочем много устремно… Толкова устремно, че вече никой не помни първите изяви на нашенските революционери-модернисти от 90-те… Боя се, че никой и не прочете техните опити (може би само Владимир Трендафилов…)

РМ – Всеки напоследък говори за това, какво се случва с българския роман, защо и аз да го правя? Ако бяхте четящ, щяхте да сте наясно и без да ви казвам, че моето място е там, където е новото съдържание и новата форма. За добро или зло, животът продължава да се случва. Същото важи и за литературния процес.

КN – Има две кули в днешния културно-литературен живот – едната е вестник „Култура”, другата и „Литературен вестник”. Техните обитатели, с несменяеми ръководства, пожизнени, вече две десетилетия сочат единствено правилните постановки. От презрените същества извън кулите, които обитавате, се очаква единствено да ви акламираме, да ви обожествяваме, да ви се кланяме. Но това даже по времето на соца не бе се случвало! И бяхте ужасени, когато се появиха издания като КНИГИ NEWS, които отказаха да се кланят, а даже спорят с двете кули (всъщност, по-правилното определение е ветропоказатели), даже и да изразяват своето несъгласие с това, което ретланслирахте. Ужасно, нали?! Това е все едно по времето на соца да се беше появило издание, което да спори с официозния „Литературен фронт”! Разбирам драмата. Слабостта на марксизма беше, че спореше с всичките си опоненти, а вие, неговите законни наследници, предпочетохте да мълчите.

РМ – Това изобщо интервю ли е? Не виждам и една въпросителна. Ах, да! Видях една! Всъщност то е „?!”
И не, никой не се ужасява от КНИГИ NEWS.

КN – Обърнете се към историята – ще проследите как всяка политическа система си създава най-удобното подобие на литература- Достатъчно е да се обърнете към годините след 44-та. Защо се допусна да се копират същите процеси в литературния живот и след 89-та? Ето, това е най-красноречив пример за непознаване на историята. Ето, това доказва, защо литературата ни след 89-та трябваше да се съсредоточи върху такива кардинални за нацията и обществото ни теми като „миризмата на гаджето, което сере пред тебе”. А може би не сте съгласна, с удоволствие очаквам Вашите контрааргменти.

РМ – Това, което правя е, да пиша книги, занимаващи се с достатъчно кардинални, макар и не точно за нацията, проблеми. На интервюиращият ме обаче му е по-удобно да се връща към „гаджето, което сере пред теб”. Давайте нататък.

КN – Впрочем, защо се случи така, че уж проповядващите „модерност” не успяват в Интернет? Просто ги няма. Няма ги блоговете, сайтовете им, или доколкото ги има те са посещавани от минимум читатели…. Даже флагманите на уж „модерното” – вестниците „Култура” и „Литературен вестник”, доскоро не присъстваха във виртуалното пространство, а се пъчеха самодоволно в своя хартиен вариант?

РМ – Не ги мислете флагманите! Четете Уикенд!

КN – Кои съвременни участници в литературния ни живот цените най-високо?

РМ – Батман.

КN – Всъщност, коя сте Вие?

РМ – Жената котка.

КN – Какво не Ви харесва в КНИГИ NEWS?

Не го чета, но след днешното „интервю” ми се струва, че се опитва да си присвои, поведе и опропасти един важен дискурс. Това не бива, да се случва.

ИГРА НА ПАРИ

“Мародерството е естествен отговор на противоестественото и нечовешко
общество на изобилие на предмети на потреблението. Реалните желания
намират израз в радостния празник, в разрушението, в потлача. Хората,
унищожаващи стоки показват своето превъзходство над тях. Пламъкът
на пожарите в Уотс потребява предметите за потребление. Когато човек,
който няма електричество в дома си краде хладилник, той трансформира
лъжливото изобилие в истината на играта”.
(1965 – Address to the Revolutionaries of Algeria and of all Countries. Decline and Fall of the Spectacle-Commodity Economy (on Watts riots))

Най-новата парична единица влязла в обращение напоследък – нюлърът (Ň) – хелийската парична единица. Печата се на принтера у дома и поддържа цялата хелийска икономика, т.е. осигурява играта на 10-12 годишните обитатели на кооперацията в която живея. Все още никой хелиец не е задал въпрос на заелия се с тази дейност Димитри Младши От Четвъртия Етаж какво е обезпечението на въпросната валута в хелийската хазна, нито някой още е оспорвал на Димитри Младши правото единствен да печата нюлъри, както и да събира 80% такса от всяка дейност, развиваща се по стълбището и в двора на кооперацията, а и в пространството в близост. И тъй като никой в съседните владения не печата собствена валута, единственият начин да се участва в играта с нюлъри и въобще в Играта е, да се направи опит за приобщаване към хелийците. Желаещите са удивително много. Та така стоят нещата с хелийските money affairs и ентусиазмът на 10-12 годишните за игра на пари е завиден в сравнение с този на клетите възрастни. А защо по дяволите е така? Защо клетите възрастни са лишени от забавната страна на нещата? Какво прави един млад хелиец толкова адекватен по отношение на играта за разлика от един възрастен? Може би това, че за разлика от възрастните един хелиец инстинктивно знае, че играта на пари както и всяка друга игра на света е преди всичко една глупава игра. И тъй като това е една глупава игра, то тя не бива да се взима много насериозно. Татко Фройд го е казал: „Въпреки всички емоции, които детето влага в своя свят от игри, то го различава прекрасно от реалността.“ Реалността, отношението към нея – ето това е, което ни отличава от децата ни.“ За нас, възрастните, реалността е нещо все по-предполагаемо. Ние все по-послушно папкаме всекидневната си попара, наречена от самите нас „реалност“, без и през ум да ни минава мисълта, че тя, проклетата реалност може и да е нещо друго.
В тази връзка се сещам за новините вчера: един журналист с цялата си сериозност се опитваше да обяснява на един клошар, че за да „участва в играта“ оттук нататък, т.е. да упражнява любимия си занаят (да рови в кофите за боклук), ще му е нужен лиценз. Опитваше се да му обясни също, че такъв лиценз ще получат само малцина с неговата “професия”, следователно, въпросният клошар е застрашен е от опасността, да осъмне като БЕЗРАБОТЕН КЛОШАР, перспектива пред която на онзи окото не мигна, въпреки, че журналистът я повтори и потрети и подчерта сложността на положението всякак. Клошарят, естествено, не можа да изостроумничи по повод словосъчетанието „безработен клошар“, а каза нещо от рода на: „ще си намеря аз какво друго да правя“. Та това е горе-долу и начинът по който хелийците се отнасят към своята игра. Те са си свободни в нея и ако възрастните им я разтурят, ще си намерят какво друго да правят.
Сега някой ще каже, игрите на възрастните са сложни. Тях не можеш просто така да пренебрегнеш и да си намериш какво друго да правиш. Това ще ме принуди да се замисля, а замисля ли се, мисълта ми ще потече примерно така: играта е игра, защото се играе, а за да се играе тя, трябва играчите да се спазват определени правила. Тези правила за разлика от законите на физиката и химията изглеждат произволни и са наистина такива, но пък и колко от механичните играчки, конструирани съобразно тези неприкосновени природни закони вършат действително полезна работа? Влаковете, които ни превозват, елеваторите, които ни изкачват, поточните линии, които бълват върху главите ни префасонирана пластмаса във вид на неувяхващи коледни елхи или пък първокласни сандвичи от детоксикирани лайна? А хладилниците, които съхраняват тези лайна? Вестниците, телевизорите, които ни поднасят информационни лайна? А каква работа върши рулетката в някое казино? Може би извършва магическа трансформация на играческия делириум в някакъв вид механична енергия, която пък се трансформира в енергия, задвижваща чарковете на огромна пералня? Но както и да е – всичко това, всички тези неща и занимания: и елеваторът, и поточната линия, и рулетката, и пералнята, и паричния механизъм, както играта на криеница и играта на общество са донякъде механизми и работят. И след като това е така, за тях с пълна сила може да се каже, че са едновременно:
а.) рационални (по необходимост) със своите правила, зъбци, колела, предавателни системи, кодове и аксиоми;
б.) ирационални (по природа, дълбоко вътре в себе си), тъй като в основата им е залегнало някакво неартикулируемо желание, желание най-вече свързано с Другия (често враг).
Всяка една игра, всеки един механизъм е малко нещо чудовищен. Това е така, защото той не е нито творение на природата нито човешко творение. Той е винаги по средата и е опасен, но е такъв само за възрастните. Децата обожават механизмите с цялата им чудовищност, защото с еднакъв възторг и безгрижие приемат правилата и също толкова безгрижно забравят за тях при първа възможност за разлика от възрастните, които приели веднъж правилата, се привързват към тях с цялата си сериозност, а след това с ярост ги отхвърлят и вдигат революция, фрустрирани изглежда от крайната незадоволителност на резултата… Може би на това свое безволево хлътване в правилата, все по-сложни и все по-специални, възрастните дължат и скъсването си с реалността. А реалността отдавна я няма. Тя е отмряла все в името на същата тази игра на пари. Как да го кажа: тя не носи пари, тази реалност… Защото макар да е най-съвършената измежду игрите, играта на пари съдържа едно противоречие: производството на всичко друго, предназначено за задоволяване на РЕАЛНИ нужди, като се почне от нуждата да ядем и се свърши с нуждата да знаем, всичко това от един момент нататък става дяволски нерентабилно, тоест не носи пари, а единственото рентабилно производство – това на пари, изобщо не може да ни нахрани, напои или утеши. Дори не става дума вече за производство на пари, а за производство на блах. Блахът, това са концентрирани пари – концентрираната, еднородна, полутечна материя, която отделяме след консумацията на реалността и на пръв поглед е като най-обикновена фекална маса, но като всяка една фекална маса тя притежава едно единствено, затова пък безценно качество – да няма качества. Тя е лесно квантифицируема, леснообменима, хомогенна и течлива.
Но да не се заблуждаваме! Хелиецът, този homo ludens, не би имал нищо напротив игрите му да са „по като наистина“, а не „наужким“, а „машините“ сглобени от колички за сервиране и капаци на тенджери да работят и да правят „вруммм вруммм врумммм“, но никога не би успял да го реализира напълно, тъй като най-вероятно би се разсеял или възрастните биха осуетили неговото намерение с някоя неочаквана намеса. Възрастните обаче трудно биха се разсеяли от своята собствена игра на блах, дори ако пред замъглените им от играчески делириум очи внезапно се появи някой заплашителен Друг със своите страшни оръдия на труда. Тогава току виж се случила някоя съществена несъществност…

Всичко това е много весело, но се питам, в кой точно момент ще ме избие и мен самата на бунт. Бунт срещу Машината имам предвид. Кога ще се случи това? Кога точно лудорията ще се превърне в лудост и ще падна в клопката на собственото си недоволство? Но дори и да взема насериозно нечии правила или да избера, да се чувствам нещастна заради невъзможността да живея според тях, наоколо пощръклелите ми себеподобни вече съвсем губят чувство за мяра. Вече дори не се нуждаят от оправдания под формата на идеологии и други такива, за да скриват под тях начина по който инвестират своите желания в производството на блах… Те, милите вече съвсем не трошат сили и средства в тази тъй нерентабилна област, идеологиите. Истината и без това е просто част от лъжата, част от тази все по-агресивна, все по-омокряща, все по-омекотяваща и потапяща среда, обилно поела детергента на Спектакъла?
Дори твоят собствен бунт, драга Р. би се превърнал тутакси в Спектакъл! Чувстваш ли своето безсилие? Чувстваш ли как се задушаваш? “Поеми си дъх сега, защото ако кажеш “мога да търпя още”, значи вече не си жива.” Това познато ли ти е? Да, 60-рски лозунг е това. Тогава са си падали по бунта и бейбибума. Аз съм плод на бейбибума и мога да кажа, че се чувствам ужасно. Моята първа глътка въздух е и първия ми бесен рев срещу тази несправедливост – необходимостта да дишам. Не, не слушай празни призиви. Не дишай. Дишането е вредно! Животът е вреден за здравето, но ако терорът и чупенето са ти заложени генетически, защо да приемаш това толкова трагично? Защо вместо само да се питаш как да направиш тази или онази отчайваща машина поне малко по-добра или напротив – просто да я счупиш, под напора на някаква съвест..- само, за да установиш, че с това усъвършенстваш играта на блах още повече… защо вместо това не откриеш просто начин да се забавляваш някак?
И така, аз съм решила да открия начин да се забавлявам. Открия ли го, ще свирна да се позабавляваме заедно. А може и да забравя. Чао!

*.log, 2006

Преди време в един литературен форум се водеше спор на тема съм ли или не съм аз „писател-проект“, като над това определение виснеше дебела и недвусмислено пейоративна сянка, загатваща, че аз просто не мога да бъда друго – най-обикновен скромен писател, например.
Но скромен или не, аз съм точно това – писател-проект?
Може би някои се досетиха за моята стратегия в деня в който стана ясно, колко добре познавам ситуационизма на 60-те, но това по някакъв начин се премълча като незначително, бидейки в същото време предмет на дребни, разсеяни кражби и прибързани епигонства.
А аз обичам ситуациите! Даже неблагоприятните!
Написването на „Пого“ породи ситуациите за „Фани…“, ситуациите около „Фани…“ породиха *.LOG. Писането ми е напълно неотделимо от живота, който водя и от физическата ми личност. Те са в непрестанен контакт със социума и неговите структури, като в същото време отказват комфорта на пребиваването в някоя субкултура. Това е изморително, но писателят-проект може единствено и само да се съпротивлява на субкултурния аутизъм и шизофренията на пазара, разпокъсващи обществото ни на „клубове по интереси“.
Точно в такъв клуб не искам да се превърне този сайт и по-специално клуб Concoctors!
Ситуации, възможности и валенции могат да се създават навсякъде, дори в затворени стерилни пространства. И не става дума за маркетингови стратегии! Това, което в момента се случва на сцената ни и прилича на литературно обновление за съжаление е точно това – маркетинг, претендиращ да е литературен процес. Превръщането на печалбата от следствие в цел поставя в риск и обновителството и успеха. В това число и финансовия.