Written by Hristoff
Friday, October 14th, 2011
На Стоян – ловецът на сепии
„КЪЩА МУЗЕЙ ЕЛИН ПЕЛИН
адрес: Байлово
телефон: 074824951
класификация: Музeи
Фирма КЪЩА МУЗЕЙ ЕЛИН ПЕЛИН с адрес в Байлово можете да намерите на телефон 071504 284. Дейността на КЪЩА МУЗЕЙ ЕЛИН ПЕЛИН е Музей.
Ако случайно не сте използвали очакваната от Вас кирилизация на клавиатурата си, вероятно търсите КЪЩА МУЗЕЙ ЕЛИН ПЕЛИН, ако сте написали НЩ;Ь ПКЮЕТ ЕВСХ ЗЕВСХ или УЦЪД ;ВПЕЬ Е.РК МЕ.РК. Ако пък изпишете на латиница по погрешка името на фирмата, би се получило UCYD ;WPEX E.RK ME.RK или KYЩA MUZЕJ ЕLIN PЕLIN.”
Линк към въпросния текст излиза, когато напишеш „Елин Пелин къща музей” в Гугъл. Пуснах го през служебния принтер във Фондацията, сложих листа в джоба си и тръгнах. Трябваше да ида във вилата на един колега, която се намира в село Смопско. Пътят за там минава и през Байлово. Притежавам (дадоха ми я от Фондацията) една малка книжка, в нея са подредени сто национални туристически обекта, които трябва да бъдат посетени. След като разгледаш всеки един от тях, ти бият печатче. Случаят беше чудесен да попълня едно от липсващите ми, оставах ми съвсем малко до квотата за бронзов медал.
Пътувах сам, защото бях на работа и в Събота, другите бяха там от Петък вечерта. Бях се измъкнал малко преди пет часа и преминах през града почти без да попадам в задръствания. По междуградския път е лесно, пък и са само четиресет и четири километра до Байлово. През цялото време, докато пътувах, не можех да се отърся от мисълта за първия том с разкази на Елин Пелин, този от 1904 година. И по-точно за един определен разказ – „Кал”. Винаги съм смятал този текст за основен за целия том, за негов гръбнак. Велик и подценен – това е той. Страхотна aлегория, майсторска, излиза, просто от страниците. Като свършиш да го четеш и все едно не само Нонка е цялата покрита в кал, а и устата ти се пълна с кал, като предъвчеш и я усещаш как хрущи между зъбите. Няма вече такива текстове, все едно някой е строшил калъпа за тях. Защо някой? Не някой – Елин Пелин е бил калъпът и сега е строшен – няма го. Когато авторът го няма и текста губи сила, обезличава се. Извън времето си той отслабва и целият том ще се разпадне. Това не можеше да се допусне, започне ли разпадът на един български класически сборник, ефектът ще е катастрофален. За броени десетилетия цялата ни литература ще се разпарчетоса, ще се разпадне и никога няма да можем да я съградим наново. При тази мисъл ръцете ми се впиха по-силно във волана, тялото ми се изпъна като на войник на пост – не можех да позволя това да се случи. Усещах, че съвсем скоро, може би още сега – в Байлово, щяха да се случат съдбовни неща и аз трябваше да изиграя ролята си правилно.
След по-малко от половин час пред мен се показа табела с избледнял надпис, оказваща пътя към Байлово. Завих в указаната от стрелката посока. Селото беше най-обикновено, съсредоточено около главния път. От двете ми страни се редуваха едноетажни къщи с широки дворове. Късната есен беше изяла деня и, въпреки че беше едва пет без нещо, вече започваше да се стъмва. Сумракът и фактът (който, спомням си много добре, ми направи силно впечатление), че никъде не виждах човек, правеха селото да изглежда призрачно. Пътят послушно ме отведе към селския площад. И там нямаше никого, никъде не се виждаше запален прозорец. Възможно ли беше за времето, което ми беше нужно да премина през селото, да се беше стъмнило чак толкова? Ставаше нещо. Излязох от колата и се заоглеждах, едва успях да разпозная паметника с гранитен бюст, до който се намирах. Беше на писателя. Трябваше по някакъв начин да открия къщата. Започнах да се оглеждам за табела или друг ориентир. Тогава чак забелязах, че не навсякъде е тъмно. Около една от къщите малко по-навътре в селото се виждаше приглушен ореол от кремава светлина, а към небето над нея се оправяше стълб от сивкав дим. Ужасих се от мисълта, че може да съм закъснял, скочих в колата и тръгнах по посока на огъня.
Карах колкото мога по-бързо по малките, изровени улички. Завивах така както ми се струваше най-логично, за да стигна до къщата. След един от завоите тя се показа. Когато стигнах пред портата й разбрах, че пожарът не я беше обхванал цялата – все още гореше само една стая на първия етаж. Нямах много време преди огънят да обхване цялата й дървена конструкция.

Огледах под седалките за шише с вода или нещо подобно – нямаше. Намерих едно почти пълно в багажника. Облях колко можах от себе си с него и се втурнах към къщата. За щастие входната врата зееше отворена. Пламъците бяха погълнали голямото помещение на долния етаж и пълзяха по стените към тавана. Знаех, че трябва да търся стаята на писателя, защото се предполагаше, че тайникът е там. Стълбите бяха срещу входната врата. Когато се изкачих по тях, до мен достигна шум от боричкане, чупене на мебели и викове. Тръгнах, следвайки звуците. Те ме заведоха до стая в края на малък коридор.
Нахълтах вътре и замръзнах. В средата на стаята се разиграваше изключително странна схватка. На пода беше проснат мъж облечен с редингот, той отчаяно се бореше за живота си. Около него се беше увила огромна, лилава сепия. Беше прекарала едното си пипало около врата му и се опитваше да го задуши. Нещастникът беше освободил едната си ръка и тупаше мекотелото с бастуна си. Използвах това, че борещите се не бяха забелязали появяването ми. Внимателно ги заобиколих, взех един стол от другия край на стаята и го стоварих с все сила върху чудовището. Дали от изненада, или от болка то отпусна малко хватката си. Чух как човекът на пода си поема жадно въздух. Сепията се обърна към мен, в средата да издължената й глава проблясваше жълто око. Тя уви пипало около китката на лявата ми ръка, усетих парещата болка от засмукващи вендузи. Паднах на дясното си коляно и със свободната ръка взех бастуна на онзи на пода. Без никакво колебание забих острият му долен край в окото на сепията. Тя нададе жесток вой, навсякъде започна да пръска мастилоподобна течност с отвратителна миризма. Натисках още, животното падна назад и аз пренесох цялата си тежест върху него. То се опита да ме хване в една отчаяна последна хватка, но аз приложих цялата си сила върху бастуна. Чу се силно изщракване от чупеща се кост, придружено от последен вой. Цялото напрежение в лятото на сепията в миг изчезна, тя се отпусна и започна да се гърчи в безжизнени конвулсии.
Човекът с редингота все още лежеше на земята и гледаше с широко отворените очи на чистия ужас. След като за последен път се уверих, че сепията е мъртва, отидох и му помогнах да стане. Нямахме много време, под нас подпорните греди пукаха, отслабени от огъня. След секунди къщата щеше да рухне под тежестта си.
- Къде е тайникът, трябва да спасим тома ?
- Какъв тайник? – сякаш онзи още не можеше да се опомни.
- Кажи ми къде е тайникът с първия ти том! Няма време за игрички, след секунди той ще е просто непотребна пепел.
Елин Пелин видя, че няма място за повече увъртане.
- В онзи ъгъл, под шевната ми машина, една от дъските на дюшемето е с механизъм.
Без да го поглеждам, отидох и хванах масивната шевна машина от ковано желязо за краката. Беше учудващо тежка. Все пак успях да я преместя. Намерих дъска и натиснах, тя изщрака и хлътна. Вместо книгата обаче, в тайника имаше малък дисплей с клавиатура под него. Натиснах нещо на посоки и на екранчето премигна надпис:” Wuvedi kod za dostap” Явно някой беше взел мерки Фондацията да не стигне до тома. За щастие бяхме си осигурили кодовете. Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих принтирания лист. Не бях сигурен кой код трябва да въведа, затова пробвах с първия –НЩ;Ь ПКЮЕТ ЕВСХ ЗЕВСХ. Екранчето засвети в червено и надписът му се промени на: „Molq latiniziraj”. За секунда си спомних колко много мразя латинизатори. Въведох: „UCYD ;WPEX E.RK ME.RK”, след това машината поиска код за потвърждение, беше ясно кой е той – KYЩA MUZЕJ ЕLIN PЕLIN. Този път всичко беше наред, диспейчето се отключи и се скри някъде. Томът лежеше под него, увит в кадифена кърпа. Взех го и го бутнах в пазвата си.
- Намерих го, давай да се махаме, преди да сме се изпържили!
Пътят на връщане беше по-труден, защото пламъците вече си бяха извоювали почти целия първи етаж. Все пак успях да изведа Елин Пелин навън.
Качихме се в колата, без да говорим. Когато потеглих, видях в задното огледало, как цялата къща изчезва в пламъци.
- Измъкнах ме се, страхувах се да не съм закъснял.
Той продължаваше да мълчи.
Излязохме от Байлово и поехме по пътя за вилата, едва тогава Елин Пелин проговори.
- Доста са се изменили автомобилите, това е автомобил, нали?
- Да, да кола е…
- Коя година сме, момче, и какво правя аз тук.
- Вижте господин Пелин… Елине, аз нямам право да ти разкривам никаква информация – рутинно излъгах аз – Водя те при работодателя си, там ще ти обяснят всичко. – лъжа номер две.
- Работодателя ти?
- Човекът, за кого работя.
- Аха, и как му казват на него?
-Не мога да ти кажа и това, пък и какво значение има за тебе, така или иначе няма да ти говори нищо.
- Да, прав си, по навик просто.
- Разбирам.
- За тома ли е всичко това, за това ли съм…
Отместих очи от пътя и го погледнах. Задържах ги върху него, все едно че преценявам дали мога да му се доверя. Истината е, че можех да му говоря каквото си поискам, нямаше значение. Отклонявах въпросите му, защото не исках да ме засипва с нови. Струваше му се нелепо да се поставяме в ситуация ала Жан Рено в „Гости от Миналото”. Но все пак трябваше да си говорим за нещо:
- Да, за тома. Ти какво помниш от сега?
- Много малко… Събудих се в мойта си къща в Байлово, в мойто легло. Над мене беше надвесен един господин. По-преди си спомням как умирам, лошо нещо е смъртта, да знаеш – празно. Та той почна да ме пита за тома, рекох да го питам къде съм, щом съм. Той само пусна едно „в бъдещето” и пак за тома. Аз не исках да му казвам, някак по очите го познах, че не е стока. После нещо се разфуча започна да чупи, каза, че ще изгори къщата, мене и тома с нея, и я запали. Аз обаче не му казвам. Тогава се появи това нещо, дето го видя, от него излезе, а той падна като черупка на земята. После ти дойде и ме спаси. Но как съм се появил там, момче, не зная. Ама и ти томчето търсиш – е, кажи ми поне какво му е толоз специалното, томче като томче, пари ли струва сега?
- Ми не, един разказ там е важен – „Кал”.
-„Кал” ли? – Пелин сякаш се замисли, като че си припомняше разказа – Че той още на времето не беше нищо особено.
- Така е, оказа се обаче, че той съдържа в себе си модел, на който се крепи цялата ни литература?
- Не разбирам ?
- Знам, то се дължи на много метатекстови натрупвания, с които ти нямаш нищо общо. – Елин Пелин понечи да зададе нов въпрос, но аз не му позволих – Ще ти обяснят всичко там. Интересно ми е обаче друго – когато го писа, ти усети ли, че този разказ е по-важен от другите. Не си нали?
- Да е по-важен не съм усетил по нищо. Когато пиша… по-право, когато пишех, за мене всеки разказ беше важен, влагах по нещо от себе си у него.
- Защо си го скрил само този том тогава?
- По заръка на Вазова.
- Да, да разбирам – не очаквах и да ми даде друг отговор, а и нямаше какво повече да го питам. – Добре, скоро ще сме там и всички ще стане ясно. Трябва обаче да спрем за секунда, да наглася нещо по колата.
Да го лъжа беше по-лесно от колко да лъжа кучето си, той се доверяваше на всичко. Спях колата до пътя. Преди да изляза, закопчах колана на пътника си. Той ме погледа въпросително, но аз ми направих знак, че всичко е наред. Заобиколих и отворих багажника. Започнах да търся нещо, което да ми свърши работа. Единственото, което намерих, беше празен плик от „Била”. Отворих задната врата и седнах зад писателя.
- Секунда и тръгваме, ти гледай напред, не се обръщай.
Той ме послуша. Така – седнал зад него, увих дръжките на плика около китките си и рязко му го нахлупих на главата. Той понечи да се предпази, да го махне, но коланът спря ръцете му. Дърпах към себе си колко сила имам. Главата му се опираше в възглавничката на седалката и аз имах идеална опора. Борбата не продължи дълго, след няколко минути класикът се свлече мъртъв на седалката. Явно наистина му беше писано второто му умиране да е от задушаване.
Полицията щеше да го намери, но нямаше да има и представа кой е. Така, без документи и хвърлен до пътя, щяха да го вземат за поредния смешно облечен фетишист, чиято партньорка се е увлякла с душенето по време на секс.
Бях свършил работата си добре, томът беше в мен. Оставаше само да докладвам на работодателя си. Извадих мобилния си и набрах:
- Господин Барт, всичко е наред, изпълних задачата.
-Томът у вас ли е?
-Да, у мен е.
-Авторът?
-Авторът е мъртъв.
-Сигурен ли сте?
-Напълно. Авторът е мъртъв!
– Добре, много добре. Насочете си незабавно към най-близкия до вас уъркшоп на Фондация „Нов канон” и се заемете с подмята на „Кал”. Прочетох вашия вариант и смятам, че напълно отговаря на нашите цели.
- Веднага, г-н Барт. Ще ида във вилата в Смопско, там ще работя.
-Чудесно. А, да и Христов… Много сте близо да бронзов медал… Продължавайте с добрата работа.
- Разбира се !