Archive for January, 2012

„А къде е Дядо Коледа?”
Анонимен коментар от книгата за гости на комплекса “Santa’s toy town”
В мъглявата и влажна сутрин на двайсет и четвърти декември Санта Клаус пристигна на крайната спирка на автобуса в града М. Появата му не направи впечатление на никого, докато той пресичаше замрялото шосе. Получи се така, защото наоколо нямаше други хора, освен прекалено заетите и шумни работници от строежа на новия крайбрежен хотел. Към нулевото внимание върху присъствието на Санта безспорно имаше отношение и фактът, че той не бе облечен в традиционния си червено бял костюм. Последния бе натъпкан в обемист, но лек сак, преметнат небрежно през рамото на човек, който в този момент зиморничаво се гушеше в качулката на якето си.
Човек, който още не познавах лично.
Обикновено униформата стоеше в складовото помещение на „Santa’s toy town”, но днес той я връщаше от пране, така че нямаше избор. Санта трябваше да си я замъкне обратно до парка.
Покрития с бял чакъл паркинг на комплекса се появи зад завоя, след като Санта бе ходил петнайсет минути пеша по околовръстния път на М. Тази отсечка, покрита с нов и мазен асфалт, караше пешеходеца да се чувства като малко човече, което се опитва да пресече кегелбан по време на боулинг първенство. Летяха пикапи със селскостопанска продукция, бетонобъркачки и тежкотоварни самосвали, наблъскани с тухли и панели за бъдещия хотел. Когато кабинката за билети и външния ресторант се откриха, моментално лъсна грозната картинка. Шест паркирани автобуса, чиито калници биваха старателно забърсвани от техните педантични шофьори.
„Мамицата ви мръсна” – измрънка Санта под носа си.
Явно колегата не си падаше по тежките сутрини, когато човек трябва да тича като слуга под управителските нареждания и да скача в униформата припряно, преди кафето, бисквитката, поздравите към останалите, малката и голямата нужда. То кой ли си пада по тях.
Подобна гледка можеше да се наблюдава на това място всяка сутрин, откакто бе започнал зимния сезон. Рейсовете варираха на брой от два до към десет и Санта добре знаеше какво мъкнат в парка. Сополанковци, ревльовци, пикльовци и дрисльовци, срамежливковци, и страхливковци. Ресторантът вече вреше и кипеше от десетките дечица в училищни униформи, които получаваха традиционното си безплатно сокче преди срещата със онзи, който носи подаръците.
Магнитната карта се плъзна по четеца и на екрана излезе следното съобщение:
STAFF
Santa Claus
24.12.2011
CLOCKED IN:
09:57 AM
Дървената врата се отвори автоматично и откри пътя към парка, наричан още „село” заради своя бутафорен характер на рибарско селце, строено като декори за някакъв филм преди повече от трийсет години. Тематиката беше моряшка, атмосферата доста мачо заради историята във въпросния филм. Горе в края на централната уличка се намираше новооткрития атракцион „Santa’s toy town”, който бе построен, за да умисли коледния сезон, водейки децата в парка. Той се състоеше от кошари с малки живи еленчета, декорирани помещения с изкуствени елфи, бели мечки, огромни захарни бастунчета и сняг от топчета стиропор. Също там бяха складът офис на Санта и работилницата му, където пластмасови елфи размахваха отверки над поточни линии с колички и екшън герои, задвижвани от електрически мотори. Всичко това бе изградено в една от големите къщи модели, останали след филма. В тази връзка покривът бе декоративен и осеян с дупки през които цялото нещо бързо се наводняваше като вали дъжд. Подовете скърцаха, крушките на лампите умираха и никой не ги сменяше със седмици, стените бяха подпрени със стотици подаръци от кашони в опаковъчна хартия и всичко това бе покрито с прах и озвучено с пращящи коледни мелодии, идващи от продънена тонколона.
Виждах целия комплекс като перфектната сцена за филм на ужасите в духа на Rob Zombie, но собствениците имаха различни представи и вярваха, че това е един вълшебен свят, изпълващ детските сърца с радост.
Санта не можел да си намери бачкане никъде и заработил на това уж спокойно място като единствена възможност пред напредващата му възраст. Така Санта се бе превърнал в Дядо Коледа преди няколко години и от тогава насам животът му не се бе изменил в нито едно отношение, само умората растеше и тялото му все повече се спихваше, отчитайки изтичащото време. В тазгодишния сезон той вече не можеше да се показва пред децата и родителите им с традиционните бели букли и брада, защото под тях се набиваше на очи потъмнялото му и набраздено лице. Градът бе пълен с млади и енергични дебеланковци, които си скъсваха задниците, за да бъдат отлични коледни талисмани и да радват аудиторията из детски центрове, циркове, молове и обикновени квартални супермаркети. Там майките можеха да се отбият на връщане от пазар и в рамките на няколко минути да се сдобият с чудесна снимка: сладко детенце яха пухеното коляно на дебел дядо с млечно бяла коса и брада; детенцето реве с пълен глас, отметнало глава назад, а дядото, който не е съвсем дядо, се усмихва широко и дуе зачервените си скули изпод тънките очилца с телена златна рамка, сякаш казва:
„Я не ми реви, виж какъв хубав задник има майка ти!”

Целият разказ ще се появи на хартия. Stay tuned.