Archive for October, 2011

ИГРА НА ПАРИ

“Мародерството е естествен отговор на противоестественото и нечовешко
общество на изобилие на предмети на потреблението. Реалните желания
намират израз в радостния празник, в разрушението, в потлача. Хората,
унищожаващи стоки показват своето превъзходство над тях. Пламъкът
на пожарите в Уотс потребява предметите за потребление. Когато човек,
който няма електричество в дома си краде хладилник, той трансформира
лъжливото изобилие в истината на играта”.
(1965 – Address to the Revolutionaries of Algeria and of all Countries. Decline and Fall of the Spectacle-Commodity Economy (on Watts riots))

Най-новата парична единица влязла в обращение напоследък – нюлърът (Ň) – хелийската парична единица. Печата се на принтера у дома и поддържа цялата хелийска икономика, т.е. осигурява играта на 10-12 годишните обитатели на кооперацията в която живея. Все още никой хелиец не е задал въпрос на заелия се с тази дейност Димитри Младши От Четвъртия Етаж какво е обезпечението на въпросната валута в хелийската хазна, нито някой още е оспорвал на Димитри Младши правото единствен да печата нюлъри, както и да събира 80% такса от всяка дейност, развиваща се по стълбището и в двора на кооперацията, а и в пространството в близост. И тъй като никой в съседните владения не печата собствена валута, единственият начин да се участва в играта с нюлъри и въобще в Играта е, да се направи опит за приобщаване към хелийците. Желаещите са удивително много. Та така стоят нещата с хелийските money affairs и ентусиазмът на 10-12 годишните за игра на пари е завиден в сравнение с този на клетите възрастни. А защо по дяволите е така? Защо клетите възрастни са лишени от забавната страна на нещата? Какво прави един млад хелиец толкова адекватен по отношение на играта за разлика от един възрастен? Може би това, че за разлика от възрастните един хелиец инстинктивно знае, че играта на пари както и всяка друга игра на света е преди всичко една глупава игра. И тъй като това е една глупава игра, то тя не бива да се взима много насериозно. Татко Фройд го е казал: „Въпреки всички емоции, които детето влага в своя свят от игри, то го различава прекрасно от реалността.“ Реалността, отношението към нея – ето това е, което ни отличава от децата ни.“ За нас, възрастните, реалността е нещо все по-предполагаемо. Ние все по-послушно папкаме всекидневната си попара, наречена от самите нас „реалност“, без и през ум да ни минава мисълта, че тя, проклетата реалност може и да е нещо друго.
В тази връзка се сещам за новините вчера: един журналист с цялата си сериозност се опитваше да обяснява на един клошар, че за да „участва в играта“ оттук нататък, т.е. да упражнява любимия си занаят (да рови в кофите за боклук), ще му е нужен лиценз. Опитваше се да му обясни също, че такъв лиценз ще получат само малцина с неговата “професия”, следователно, въпросният клошар е застрашен е от опасността, да осъмне като БЕЗРАБОТЕН КЛОШАР, перспектива пред която на онзи окото не мигна, въпреки, че журналистът я повтори и потрети и подчерта сложността на положението всякак. Клошарят, естествено, не можа да изостроумничи по повод словосъчетанието „безработен клошар“, а каза нещо от рода на: „ще си намеря аз какво друго да правя“. Та това е горе-долу и начинът по който хелийците се отнасят към своята игра. Те са си свободни в нея и ако възрастните им я разтурят, ще си намерят какво друго да правят.
Сега някой ще каже, игрите на възрастните са сложни. Тях не можеш просто така да пренебрегнеш и да си намериш какво друго да правиш. Това ще ме принуди да се замисля, а замисля ли се, мисълта ми ще потече примерно така: играта е игра, защото се играе, а за да се играе тя, трябва играчите да се спазват определени правила. Тези правила за разлика от законите на физиката и химията изглеждат произволни и са наистина такива, но пък и колко от механичните играчки, конструирани съобразно тези неприкосновени природни закони вършат действително полезна работа? Влаковете, които ни превозват, елеваторите, които ни изкачват, поточните линии, които бълват върху главите ни префасонирана пластмаса във вид на неувяхващи коледни елхи или пък първокласни сандвичи от детоксикирани лайна? А хладилниците, които съхраняват тези лайна? Вестниците, телевизорите, които ни поднасят информационни лайна? А каква работа върши рулетката в някое казино? Може би извършва магическа трансформация на играческия делириум в някакъв вид механична енергия, която пък се трансформира в енергия, задвижваща чарковете на огромна пералня? Но както и да е – всичко това, всички тези неща и занимания: и елеваторът, и поточната линия, и рулетката, и пералнята, и паричния механизъм, както играта на криеница и играта на общество са донякъде механизми и работят. И след като това е така, за тях с пълна сила може да се каже, че са едновременно:
а.) рационални (по необходимост) със своите правила, зъбци, колела, предавателни системи, кодове и аксиоми;
б.) ирационални (по природа, дълбоко вътре в себе си), тъй като в основата им е залегнало някакво неартикулируемо желание, желание най-вече свързано с Другия (често враг).
Всяка една игра, всеки един механизъм е малко нещо чудовищен. Това е така, защото той не е нито творение на природата нито човешко творение. Той е винаги по средата и е опасен, но е такъв само за възрастните. Децата обожават механизмите с цялата им чудовищност, защото с еднакъв възторг и безгрижие приемат правилата и също толкова безгрижно забравят за тях при първа възможност за разлика от възрастните, които приели веднъж правилата, се привързват към тях с цялата си сериозност, а след това с ярост ги отхвърлят и вдигат революция, фрустрирани изглежда от крайната незадоволителност на резултата… Може би на това свое безволево хлътване в правилата, все по-сложни и все по-специални, възрастните дължат и скъсването си с реалността. А реалността отдавна я няма. Тя е отмряла все в името на същата тази игра на пари. Как да го кажа: тя не носи пари, тази реалност… Защото макар да е най-съвършената измежду игрите, играта на пари съдържа едно противоречие: производството на всичко друго, предназначено за задоволяване на РЕАЛНИ нужди, като се почне от нуждата да ядем и се свърши с нуждата да знаем, всичко това от един момент нататък става дяволски нерентабилно, тоест не носи пари, а единственото рентабилно производство – това на пари, изобщо не може да ни нахрани, напои или утеши. Дори не става дума вече за производство на пари, а за производство на блах. Блахът, това са концентрирани пари – концентрираната, еднородна, полутечна материя, която отделяме след консумацията на реалността и на пръв поглед е като най-обикновена фекална маса, но като всяка една фекална маса тя притежава едно единствено, затова пък безценно качество – да няма качества. Тя е лесно квантифицируема, леснообменима, хомогенна и течлива.
Но да не се заблуждаваме! Хелиецът, този homo ludens, не би имал нищо напротив игрите му да са „по като наистина“, а не „наужким“, а „машините“ сглобени от колички за сервиране и капаци на тенджери да работят и да правят „вруммм вруммм врумммм“, но никога не би успял да го реализира напълно, тъй като най-вероятно би се разсеял или възрастните биха осуетили неговото намерение с някоя неочаквана намеса. Възрастните обаче трудно биха се разсеяли от своята собствена игра на блах, дори ако пред замъглените им от играчески делириум очи внезапно се появи някой заплашителен Друг със своите страшни оръдия на труда. Тогава току виж се случила някоя съществена несъществност…

Всичко това е много весело, но се питам, в кой точно момент ще ме избие и мен самата на бунт. Бунт срещу Машината имам предвид. Кога ще се случи това? Кога точно лудорията ще се превърне в лудост и ще падна в клопката на собственото си недоволство? Но дори и да взема насериозно нечии правила или да избера, да се чувствам нещастна заради невъзможността да живея според тях, наоколо пощръклелите ми себеподобни вече съвсем губят чувство за мяра. Вече дори не се нуждаят от оправдания под формата на идеологии и други такива, за да скриват под тях начина по който инвестират своите желания в производството на блах… Те, милите вече съвсем не трошат сили и средства в тази тъй нерентабилна област, идеологиите. Истината и без това е просто част от лъжата, част от тази все по-агресивна, все по-омокряща, все по-омекотяваща и потапяща среда, обилно поела детергента на Спектакъла?
Дори твоят собствен бунт, драга Р. би се превърнал тутакси в Спектакъл! Чувстваш ли своето безсилие? Чувстваш ли как се задушаваш? “Поеми си дъх сега, защото ако кажеш “мога да търпя още”, значи вече не си жива.” Това познато ли ти е? Да, 60-рски лозунг е това. Тогава са си падали по бунта и бейбибума. Аз съм плод на бейбибума и мога да кажа, че се чувствам ужасно. Моята първа глътка въздух е и първия ми бесен рев срещу тази несправедливост – необходимостта да дишам. Не, не слушай празни призиви. Не дишай. Дишането е вредно! Животът е вреден за здравето, но ако терорът и чупенето са ти заложени генетически, защо да приемаш това толкова трагично? Защо вместо само да се питаш как да направиш тази или онази отчайваща машина поне малко по-добра или напротив – просто да я счупиш, под напора на някаква съвест..- само, за да установиш, че с това усъвършенстваш играта на блах още повече… защо вместо това не откриеш просто начин да се забавляваш някак?
И така, аз съм решила да открия начин да се забавлявам. Открия ли го, ще свирна да се позабавляваме заедно. А може и да забравя. Чао!

*.log, 2006