Снимка: Дива Валентинова
Мразя дърветата. Всъщност не съвсем. Аз живея сред дърветата, как бих могъл да ги мразя. Просто съм отегчен до болка от тях. Те са навсякъде. Всичко е от дърво. Моят свят е дървен. На моменти ми се иска да изчезна. Пук! – и да ме няма. Да съм някъде отвъд. Не знам къде, не си представям нищо конкретно, просто на друго място. Но тогава дърветата сигурно ще ми липсват. Не познавам друга реалност освен тяхната. Свикнал съм да ги виждам около мен. Те са моят дом. Аз обичам дърветата.
Пълзя нагоре по паветата на улица „Лисец”. Горещина и влага. Климатът се е изменил. Навярно времето преди е било съвсем различно, защото обстановката не изглежда като създадена в тропика. Кварталът е строен при други обстоятелства. Сега плочките се надигат под напора на втасващата почва. Дърветата се подуват. Корите им се цепят. Листата им са станали по-широки и тънки. По фугите растат месести мъхове. Навсякъде увивни растения. Лиани. Едновремешните върби са тежко надвиснали и от клонките им капе вода. Флора и разнообразна фауна. Една оранжева котка ме следи. Гледа с равнодушен поглед, но в очите и блестят хитрост и увереност. Котките са презадоволени. Шляят се и всякога са готови да извършат фатални постъпки за собствено удоволствие.
Приближавам улица „Каймакчалан”. Там растителността се отстранява системно и от това земята е изсъхнала и напукана. Когато духне вятър се вдига прахоляк. Дъждовете събират пясък, който бива извозван с камиони. По фасадата на Мол „Цедрика” натича ръжда. За отстраняването й се грижат работници, висящи с въжета от покрива. На пустата площадка зад Мол-а се разнася глъчка. Приближавам се натам и се прикривам зад листата на храстите. На няколко метра от мен някакъв неугледен мъж е приклещил между гаражите дете с тюрбан и го заплашва с дървена сабя. До него стои жена с дълга пола и бяла загащена риза. Формите на лицето й напомнят невестулка. Мъжът е някакъв неудачник със скована стойка. Такива имат склонността да проявяват насилие срещу по-слаби жертви. По този начин добиват все пак някаква увереност, иначе са смазани от природата. Комплексирани вдървени хора, неспособни на позитивен живот. Изкуственото оръжие е опряно в бузата на детето. Котката от преди малко се присламчва и наблюдава безстрастно, размахвайки опашка.
„Малък нещастник, за какъв ме смяташ?” – крещи мъжът.
„Моля ви, сахиб, не съм направил нищо.” – проплаква момчето.
„ДиНио, пощади го, ще имаме неприятности.” – приглася невестулката, скубейки косите си.
„Млъквай, Елеонора. Кой е мъжът тук? Аз ли решавам или ти?”
„Ти си, ДиНио, ти решаваш.”
„Сахиб, умолявам ви. Тръгнал съм да търся лекарство за старата си майка. Тя е болна. Не и остава много. Милост!” – продължава да плаче детето.
„Идваш с мен зад гаража да ти пъхна термометъра. Дупе да ти е яко.” – хили се ДиНио и зашлевява звучен шамар на малкия – „Без да пищиш!”
„Моля ви не. Не, не, моля… ” – ридае жертвата докато бива влачена към пущинака.
Втори шамар.
Оранжевата котка изразява задоволство. Аз вече се качвам нагоре по дървото, воден от някакво неясно любопитство. През клоните ще мога да виждам какво се случва зад гаражите. В този момент от ъгъла на „Каймакчалан” и „Буная” се задава мим с избелено лице, тесен гащеризон и фланела на райета. Той тича панически, влачейки връзка с разноцветни балони пълни с хелий. По петите му са четирима братя млади тигри. Разпръскват се по логиката на някаква ловна тактика. Котката наостря уши, застава на щрек. Противният мъж остава стъписан от появата на свидетели. Не е подозирал, че и други го наблюдават. Мимът профучава покрай него и тиква балоните в ръцете му. Олекнал, той набира преднина и скоро се загубва по „Ситняково”. Тигрите се отказват и започват да кръжат по улицата разочаровани. В този момент момчето с тюрбана открива сгоден случай и също удря на бяг, жената – невестулка опитва да се шмугне в Мол-а, а ДиНио вече се издига, неспособен да овладее тягата на балоните. Така той минава покрай мен и ме бутва на земята. Аз тупвам и месестото ми тяло отскача. Ударът е мек. Отново на земята, виждам как в небето над Мола се отваря портал с формата на гигантски човешки анус. Започва да смуче. Силата му е обезсърчаваща. Той е толкова стегнат, че цялата му енергия се проявява през миниатюрен отвор. Тази дюза създава реактивен ефект, който безпощадно завлича всичко. Пръв е погълнат мъжът, който се издига с балоните. После политат мимът, Елеонора, тигрите и разни случайни минувачи, опитали отчаяно да се вкопчат в светещата реклама от покрива на отсрещната кооперация. Последно се издига момчето с тюрбана и потъва в небесното отверстие. После анусът изчезва.
Окосмението се е заплело около издълженото ми тяло. Правя опити да организирам десетките си крачета, за да се махна от тук. Рижата котка е избягала безследно, но знам, че пак ще се появи, когато се успокоят нещата. Докато лежа на земята се замислям, откъде една гъсеница може да знае за всички тези неща. Как изобщо имам представа за света и предметите в него? Откъде идва цялата информация? Изведнъж светът е станал толкова интересен. Започвам да разбирам. Движението, случайностите…дърветата. Задавам си въпроси, а до преди няколко дни виждах единствено зеленото и само то ме привличаше.
Какъв е светът? Аз го обичам. Обичам дърветата, всичко.
Това без съмнение е някаква метаморфоза. Ето аз напълнявам, окосмението ми се сплъстява. Ще се прикрепя към нещо стабилно, ще се скрия в пашкул от ефирни нишки. Скоро аз ще бъда пеперуда. Широките цветни крила ще ме носят високо над нещата и ще живея. Един ден рижата котка ще се върне спокойна, равнодушна, търсеща развлечения. Тогава ще скочи във въздуха, ще замахне с лапа и ще ме свали на земята. Това за нея ще е просто игра.
*Разказът е публикуван в антологията „Просто игра“ на изд. „Св. Климент Охридски“ 2011 год. и в Литературен вестник. Носител е на първа награда в раздел проза от конкурса на ЛВ и НБУ за студентско произведение 2011 год.
Leave a Reply